— В крайна сметка обаче всичко беше за добро, Локи направо се спаси — съгласи се Ана. — Балансът между тях изобщо не беше правилен.
— Знаете ли, че сега е сгодена за друг? — попита Ема и се усмихна на сервитьорката, която донесе чиниите със сладкишите.
— Господи, не, не знаех! Не е губила никакво време — протегна се за една кифличка Ана.
— Ей, тези са мои — перна я по ръката Дейзи.
— Не би могла да изядеш две — усмихна се Ана и я взе. — Нито един махмурлук не може да е толкова лош.
— Какво искаш да кажеш с „балансът между тях“? — попита Алекс, без изобщо да се интересува от храната, докато гледаше как Елиз разчупва едно кексче с боровинки и яде трохичките.
— Ами, винаги някак ми се струваше, че Скай го използва, нали разбираш, харесваше й „идеята“ за него, за това, че е хванала големия шеф.
— Говорите за него сякаш е сьомга — засмя се Дейзи.
— Не споменавайте сьомга — изпъшка Ана.
Алекс се втренчи във ветрилото от недокоснати маслени бисквити в чинията й. Захарта проблясваше на утринната светлина. Почувства, че й прилошава. О, господи. Потърка лицето си с ръце.
— Иска ми се да знаех това — промърмори тя.
— Съжалявам, предполагахме, че знаеш — отговори Дейзи.
— Е, защо да знае? — попита Джес. — Алекс работи с него на професионално ниво. Развалянето на годежа им едва ли има нещо общо.
— Всъщност аз работя цялостно с хората и трябваше да знам това, то променя всичко. Вината е моя.
Беше ядосана на себе си. Не бе имала възможност да говори с него за живота му и беше прекалено склонна съвсем лесно да приеме разказа на Скай.
— Какво? — попита Дейзи. — Мислех, че си бизнес коуч, а не психиатър.
— Не съм психиатър, но има елементи от социалната психология, които използвам. Разглеждам всеки човек като едно цяло и идентифицирам областите на дисбаланс. Нито един от нас не живее във вакуум и това, което се случва в личния ни живот, винаги се промъква и в професионалния. Понякога може да е нещо позитивно, което ни прави по-състрадателни, по-търпеливи. Или обратното, като в случая на Локи, може да ни направи гневни и нестабилни.
— Горкият човек, да се случи точно на него, наистина нямаше нужда от това — въздъхна Дейзи. — Не че и преди това нямаше проблем с доверието.
— С доверието ли? — попита Алекс и усети, че стомахът й отново се свива.
— Да, с родителите му. — И когато Алекс продължи да я гледа неразбиращо, тя добави: — Самоубийството на майка му.
Какво? Алекс изстина. Още нещо, което не беше проучила? Скай бе говорила само за смъртта на баща му. Как можеше да пропусне нещо толкова опустошаващо като самоубийство?
— Кога? — Думата излезе като шепот.
— Бил е на шестнадесет. Тя страдала от депресия много години, правила доста опити. Лекарите повтаряли, че това са само викове за помощ, но Локи знаел, че не е така. Бягал от пансиона — веднъж избягал по време на тичане в околността на училището, друг път посред нощ, друг път, когато отишъл в магазина на селото за лакомства. Всеки път, когато го връщали, се налагало физически да го натикат в колата и всеки път той се държал истерично, защото знаел, че баща му вярва на докторите и не приема тези опити за самоубийство сериозно. Побърквал се от тревога, че е сама. Докато един ден се оказало, че е прав, и тя успяла да го направи. Просто влязла в морето.
Всички се умълчаха. Алекс се чувстваше така, сякаш й бяха дали успокоителни. Всичко й изглеждаше бавно и тежко. Искаше да заплаче. За него, за отчаяното младо момче, което някога е бил. За момчето, което се опитвало да спаси майка си, но никой не го слушал. Нищо чудно, че не се доверяваше на никого освен на кучетата си.
— Господи, толкова е тъжно — прошепна Джес с насълзени очи. — Двамата бяхме заедно четири години по време на университета и мисля, че нямаше седмица, в която да не се е събуждал, крещейки.
Алекс се втренчи в нея със странна смесица от гняв, негодувание и ревност.
— Защо се разделихте?
Обичайното спокойствие на Джес бе нарушено от изражение на болка.
— Решението беше негово, не мое. — Тя се поколеба, очевидно без желание да продължи. — Ами… една нощ, докато спеше, ме удари и ми насини окото. — Тя въздъхна. — Естествено, че нямаше никаква вина. Естествено. Аз не го обвинявах. Но колкото и да му го повтарях, той беше толкова съкрушен от това, което е направил, че нямаше нищо, с което да го накарам да промени решението си. Каза, че не е безопасно човек да е около него и трябва да е сам.