— Господи — прошепна Алекс, докато останалите клатеха глави, добре запознати с тази история.
— Молих го да размисли. Истински го молих. Не можех да понеса мисълта да е сам, но той не ме слушаше. Просто не можеше да си прости. — Тя разтърка лицето си с ръце, обзета от болка. — След време срещнах Сам и… продължих живота си — сви рамене тя. — Но все още се чувствам отговорна за него, дори и сега.
— Разбирам те — кимна Алекс, забелязвайки силата в Джес, долавяйки нотката на заплаха в думите й, когато погледите им се срещнаха. Знаеше ли тя, че Алекс можеше — щеше да го нарани?
— Когато срещна Скай, си помислих, че има нужда точно от някой като нея — продължи Джес. — В нея имаше някаква невинност, която според мен той намираше за успокояваща. Тя му изглеждаше обикновена, безопасна. Мисля, че след всичко, което беше преживял с родителите си, Локи имаше нужда от това.
— Докато откри, че тя е всичко друго, но не и невинна — намеси се мрачно Ема.
— Да, но знаете ли какво? — изрече Джес, играейки си с чашата си. — Ако трябва да съм наистина честна, мисля, че дори и преди това нещата между тях не вървяха добре. Баща му така и не преодоля смъртта на майка му, обвиняваше се, че не е приел молбите на Локи сериозно и според мен сега Локи би признал, че дълбоко в себе си също го е обвинявал. И двамата бяха толкова гневни и толкова тъжни и не знаеха как да се справят с това, и когато стана ясно, че с пиенето си баща му ще си докара смъртта пред очите му, Скай не беше достатъчно силна, за да му помогне да се справи с това. Вината не беше непременно нейна — тя просто искаше приятен и спокоен живот, а се бе оказала в една толкова ужасна ситуация. Може би и аз нямаше да се справя много по-добре. Той има нужда от някой, който е по-силен и от двете ни.
— Горкото момче, при него с жените е като от трън, та на глог — промърмори Дейзи.
Алекс усети как сърцето й започва да бие лудо, спомняйки си страстта, избухнала между тях предишната вечер. Той приличаше повече на нея, отколкото мислеше, че някой може да прилича — и двамата не проявяваха чувствата си, затваряйки майките и бащите си и любимите си в различни кутии, които рядко отваряха. Затова ли воюваха така? Затова ли целувката им беше толкова добра?
— Е, слава богу, че сега Алекс ще му помага — каза Ана и вдигна изящната си чаена чаша към нея. — Време беше късметът му да се обърне.
— Браво, браво — извика Елиз и също вдигна чаша, а другите я последваха.
— За Алекс, която ще спаси душата му! — изрече драматично Ана.
— Или поне работата му — ухили се Ема.
Алекс се усмихна, когато Елиз се наведе и я прегърна приятелски, но вътрешно й се гадеше. Всички я смятаха за приятелка, или поне съюзник. На нито една от тях изобщо не беше хрумнало, че тя е всичко друго, но не и приятелка — змия в тревата, която пълзи по корем и само чака подходящия момент да нанесе удар.
Двадесет и четвърта глава
Обядът, съвсем подходящо, беше еленски бут, който сякаш оправи повечето от махмурлука им. Момчетата бяха минали само четири дупки, преди да задуха вятърът — „нямаше нищо общо с главите им“, беше се присмяла Дейзи — и да ги накара да се приберат вътре, където се бяха отдали на един мързелив следобед в четене на вестници, спит — игра на карти, спомени от студентските им години и гледане на филми от диваните във всекидневната. Локи — неизбръснат и несресан, облечен с дънки и по чорапи и само една избеляла черна тениска, която от време на време се опъваше върху стоманените му коремни мускули — беше успял да не я погледне нито веднъж, сякаш можеше да проследи сянката й или да различи духа й и да застане далече от нея или да се премести. От начина, по който той неволно се обръщаше на другата страна винаги, когато тя беше наблизо, блокирайки я физически и от ума си, Алекс разбираше, че е разгневен. За радост, никой сякаш не забелязваше, жените определено бяха приели уверенията й, че са просто колеги, и шегите, които се разменяха, се ограничаваха предимно до неща от университета и жалките опити на Амброуз да си пусне брада.
Тя прелистваше седмичното списание на „Файненшъл Таймс“, когато телефонът му иззвъня — отново — и той се надигна от дивана с пъшкане, докато отговаряше на поредната дестилационна фабрика, която искаше да се включи в начинанието „Скоч Волтс“. Алекс го наблюдаваше, докато излиза с тежките си, чувствени крачки като голяма котка по паркета, притиснал телефона до ухото си, гласът му по-дрезгав от обичайното, сега, когато трябваше да се бори и с пораженията от дима и със съдържанието на уиски, и си напомняше, помръдвайки устни — една целувка не променяше нищо.