— По дяволите, Алекс, не исках да кажа…
— Не. Приключихме.
Тя взе подноса, но той застана пред нея и й препречи пътя.
— Чакай. Трябва да говорим за това. Не може да се преструваш, че не се е случило. Не очакваш наистина, че сега ще можем да работим заедно?
— Не, браво, Локлан — ако вече не се беше справил така блестящо със саботирането на собствената си кариера, не мисля, че щяхме да можем. Но ти го направи, така че поздравления, най-после се отърва от мен.
Тя отново опита да мине покрай него, но той я хвана за лакътя.
— За какво говориш?
— Ти как мислиш? — попита Алекс и се засмя кратко и мрачно, а в очите й напираха сълзи и чувствата й бяха опасно близо до повърхността. — Всичко приключи. Наистина ли мислиш, че няма да има последствия от това, което направи? Каквото и да мислиш, няма начин Шолто да приеме това без битка. Утре ще се върнеш там и ще установиш, че са те изхвърлили. А това значи, че и мен също.
— Не, не разбираш. Не знаеш подробностите.
Но тя поклати глава, отказвайки да слуша отново арогантните му твърдения, че е недосегаем.
— Знам, че си всичко онова, което той каза, че си.
Не беше вярно. Благодарение на приятелите му сега имаше пълната картина за него и знаеше, че той е точно като нея — едно объркано кълбо от добро и лошо, човек, който е бил наранен, изоставен и предаден от почти всички, които някога е обичал. Не беше карикатурният злодей, който Шолто бе описал в офиса си в Единбург, или поне не беше само това, но така или иначе нямаше никакво значение. Дори и да беше най-големият самарянин на света, тя все пак щеше да си свърши работата и нямаше опция за провал. Да, жалко беше, че нейният успех щеше да е за негова сметка, но Алекс беше сигурен, че ако местата им бяха разменени, той също нямаше да се поколебае да го направи. Обаче сега всичко беше приключило. Локлан бе намерил единствения начин да се отърве от нея.
— Ти си глупак и проклет нещастник. Провали всичко не само за себе си, а и за мен. — Сълзи опариха очите й, но тя веднага примигна, за да ги прогони. Нямаше да плаче пред него. — Нямаш абсолютно никаква представа какво направи. Абсолютно никаква.
— Алекс…
— Остави ме на мира, Локлан — мина покрай него тя. — Приключихме.
Всички стояха на стълбището пред главния вход и косите им се вееха назад и нагоре на вятъра от перките на хеликоптера, който се издигаше плавно нагоре във въздуха. Бяха си разменили телефонните номера и имейл адресите, но докато се усмихваше престорено, Алекс знаеше, че колкото и да ги харесваше, никога вече няма да ги види, защото те бяха негови приятели, негови съюзници.
Смениха посоката, оставяйки „Бородейл“ зад гърба си, и бързо набраха височина. Светлините проблясваха в безкрайната тъмнина и градината стана просто едно петно, а пейзажът се превърна в карта.
Не говореха. Вместо това тя гледаше към градовете под тях — дългите редици от улични лампи, очертаващи магистралите и градските улици, прожекторите, заливащи футболни стадиони и тенис клубове, фаровете и задните светлини на колите, отбелязващи пътуванията и животите на хората.
Локлан бутна няколко лоста и тя усети как погледът му се насочва към нея отново и отново. Чуваше дъха му в слушалката. Загледа се още по-упорито през прозореца и Кеърнгормс, струпани в краката й. Мина доста време, преди да проговорят.
— Алекс.
Тя се обърна подчертано на другата страна и тишината, която се настани в кабината, беше по-оглушителна от бученето на перките.
— Алекс, знам, че не искаш да говориш с мен. Знам, че преминах границата снощи и се държах като глупак по-рано днес. Съжалявам, разбираш ли? Но просто ме изслушай — не си изгубила работата си. И причината е, защото аз не съм изгубил своята. Той не може да ме уволни. Всичко, което съм направил, е, че действах прибързано. Шолто ще е вбесен, да, но не може да ме изхвърли.
Тя се обърна към него. Ето я отново тази арогантна увереност, че е недосегаем. Как можеше да не вижда последиците от действията си?
— Ти му даде идеалната причина да поиска вот на недоверие.
— Дори и да го направи, от правна гледна точка пак няма да съм длъжен да подавам оставка в резултат на този вот.
— Но ако това се случи, как може да се надяваш да продължиш да работиш без никаква подкрепа или уважение? — настоя тя. — Не разбирам как може да не виждаш колко обречена е позицията ти.
— Не отстъпвам, защото трябва да остана, а не защото го искам.
— Защо? Защо трябва да останеш? Как можеш да живееш така?
Той мълча дълго време.