— Кой друг знае за това?
— Никой, който да ми вярва. Питър и Дъг като начало. Опитах се да им кажа. За Мари не съм сигурен, мисля, че тя има съмнения. Що се отнася до многобройните ми братовчеди, няма да има смисъл… — той изсумтя презрително. — Тях не ги е грижа какво става, стига да получават парите си всяко тримесечие. — Локи въздъхна. — Виж, казвам ти това само защото… ами, мисля, че ти може би си единственият човек, който всъщност разбира всичко това. Може би ти наистина си единственият човек, който може да ми помогне и не искам случилото се снощи да те отблъсне.
— Това няма да се случи — възрази разгорещено тя, ядосана на думите му и намека, че ще избяга. Като Скай.
— Както и ти каза, то беше нещо… импулсивно — продължи той, втренчен право напред. — Бяхме пияни, това е всичко.
Локлан наистина ли вярваше в думите си? Алекс се загледа през прозореца, докато слизаха надолу, сякаш ги спускаха с въже. Под тях огромният меден дестилатор грееше на светлината на охранителните камери, разкошната коледна елха контрастираше с тънките черни ребра на изгорелите черни греди на сградата за малцуването. Фабриката беше празна и заключена, уикендът почти приключил.
Сега той се бе съсредоточил напълно в кацането и тя не каза нищо повече, докато моторът не угасна и перките забавиха въртенето си.
— Дом, мил дом — измърмори тя, докато откопчаваше колана и сваляше протекторите за ушите си. — Благодаря за транспорта.
— Удоволствието беше мое — отговори той, наблюдавайки я как се протяга да вземе малката си пътна чанта зад седалката.
Тя се изви назад и застина на място, като го погледна. Той се беше втренчил в нея, тялото му беше напрегнато, лицето — без маска, и тя отново изпита онова чувство — почти непоносимо силно, — което изпитваше винаги, когато бяха прекалено близо един до друг, тези кафяви очи, заровете, които можеха да бъдат краят на бъдещето й — или началото му?
Алекс примигна, отказвайки да позволи на момента да стигне до естествения си завършек, и се обърна на другата страна, приготвяйки се да скочи.
През уикенда снегът не се беше стопил, дори беше валяло още и стъпките на служителите на паркинга бяха почти заличени от новата покривка, а на Локи му бяха нужни няколко минути да загрее колата и да изчисти предното стъкло, докато тя седеше вътре и духаше на ръцете си да ги стопли.
— Не мога да повярвам на тази разлика в температурата — каза Алекс, когато той най-после влезе в колата, присвил рамене.
— Аха, леденостудено е — отговори той и също започна да духа на ръцете си. Завъртя ключа и колата запали от първия път.
— Не е нужно да правиш това. Нямам нищо против да изчакам Джак да дойде да ме вземе.
— С неговия крак? — изсмя се Локи. — Ще има да чакаш. Когато утре сутрин дойдат да отключат портата, ще те намерят като замръзнала статуя. Освен това аз така или иначе минавам оттам.
Потеглиха и тя облегна глава назад на седалката — кремавата кожа беше мека като новите й ръкавици на „Коноли“, миризмата — успокояващо скъпа и напомняща й за истинския й живот, онзи, към който тя всъщност принадлежеше, въпреки че бе изчезнал от погледа й от първия момент, в който бе слязла от ферибота в онази приближаваща буря. Този свят тук не беше истински — Локлан, Калъм, семейство Пеги, Скай…
Тя сложи ръце на седалката и я стисна леко, докато пътуваха по хлъзгавите селски пътища, галейки кожата с палец. Когато свършеше с тази задача и тя останеше зад гърба й, може би щеше да си купи една от тези коли — като спомен, сувенир, шега, която само тя щеше да разбира и с която щеше да се надсмива над себе си за множеството грешки в преценката си, които беше направила на този миниатюрен остров.
Завиха покрай островърхия хълм и тя видя светлините на красивата къща за гости, построена далече от пътя, единствената обитаема къща за следващите три километра и половина. Изглежда, мисис Пеги имаше гост в зелената стая, не че на Алекс й се водеха любезни разговори този вечер. И без това не би могла да яде. Искаше вана, легло и една огромна възглавница. Имаше нужда да помисли, да прегрупира силите си. Нищо и никой не беше както тя си мислеше и се чувстваше опасно без посока.
Локлан вдигна ръчната спирачка и изгаси колата, изскачайки да вземе чантата и пушката й, преди тя да успее да го спре.
— Ела, заледено е — подаде ръка той, кавалерствайки й, без да се замисли, както беше направил братовчед му преди няколко вечери.
Тя хвана ръката му и двамата тръгнаха внимателно по пътеката, а сърцето й вече биеше лудо в очакване на това, което щеше да се случи пред вратата, спомняйки си какво се беше случило пред една друга врата предишната вечер. Дали и той мислеше за същото? Дали целувката им владееше ума му така, както владееше нейния? Със съжаление видя, че и мисис Пеги е сложила гъсто букетче от имел над вратата. Беше като някаква конспирация!