Защо не бе обърнала повече внимание на толкова важен факт? Алекс потъна в мислите си, забравяйки веселието на двора. Не чу одобрителните викове, дори не чу остатъка от разговора на жените. Чуваше само две думи отново и отново: Осиновяване. Мече. Осиновяване. Мече.
Не знаеше защо са се запечатали в ума й, нито защо имаха значение.
Но просто усещаше, че имат значение.
Двадесет и шеста глава
— Мисис Пеги, мислиш ли, че водата е гореща? — подаде глава Алекс в малката кухня и видя хазяйката си да реже цвекло. Масите бяха прибрани след закуската и подготовката за вечерята вървеше с пълна сила.
— Разбира се — усмихна се възрастната жена, като високата температура на водата очевидно беше повод за лична гордост. — Вана ли искаш да си вземеш?
Тя остави ножа и избърса ръце в престилката си.
— Ако не е проблем. Доста ми е студено след разходката.
— Ох, ти и твоите всекидневни разходки. Излизаш в какво ли не време, а сега вали на парцали. Калена си, признавам го. — Тя се приближи до Алекс и се усмихна с обич. — Изкъпи се, мила. Аз ще отида и ще включа електрическия нагревател, в случай че влюбените също се върнат премръзнали.
В зелената стая за следващите няколко вечери имаше младоженци от Норвегия на меден месец, които през деня се катереха по планините, а през нощта скърцаха с пружините на леглото си.
Излязоха заедно в коридора, където по картините бяха окачени лъскави червени гирлянди.
— Оставих чисти кърпи на леглото ти.
— Благодаря — усмихна се Алекс и си помисли колко ще й липсва това място.
Коледа беше след по-малко от седмица и само след няколко дни тя щеше отново да си е у дома. Бяха минали два дни от заминаването на Локи за Единбург и той изобщо не й се беше обаждал, дори и Шолто не беше върнал обаждането й. Каквото и да правеха, бяха се затворили като папски конклав и не допускаха външни лица. Всичко беше приключило. Тя бе загубила.
Но това, което я бе наранило, не беше само непознатата горчивина от неуспеха — беше стресната от тъгата, която изпитваше при мисълта, че ще си тръгне от тази горда, брулена от ветровете къща с розовата й баня и изтъркан велурен диван с разшити от едната страна ресни, кръглия килим в китайски стил, пепелниците от оникс, които не бяха използвани от четиридесет години, малката, плитка камина, която излъчваше сънлива топлина. Но най-много щяха да й липсват семейство Пеги с техния спокоен, еднообразен живот без суетене, движейки се в тандем като фигурки в швейцарски часовник около непознатите, които идваха да отседнат в дома им, около овцете и кравите, които трябваше да се местят от поляни и кошари в зависимост от вятъра.
Качи се по стълбите, като първо влезе в банята и започна да пълни ваната, а след това отиде в стаята си и се отпусна на възглавницата пред еркерния прозорец. Тази сутрин далечната сива вода сякаш имаше студена, твърда покривка и вятърът удряше като камшик по повърхността й, а небето беше натежало от сняг. Алекс опря чело на стъклото и се загледа в едрите снежинки, които се спускаха като парашутите на мълчалива армия. Наистина ли беше излязла да се разхожда в това време? Сега й се струваше глупаво, но всъщност нямаше избор. Не можеше да остави нито един ден, без да провери — всеки нов ден носеше възможността нещо да се обърка, това, което за всеки друг щеше да е просто досадно, можеше да е фатално за него.
Един студен порив на вятъра я накара да потрепери и тя видя, че мисис Пеги е оставила прозореца леко отворен, за да проветри стаята. Стана и го затвори, загледана още известно време навън, където снегът се въртеше в шеметен танц. Поне не се налагаше да шофира до дестилационната в такова време, щеше да прекара още един следобед, учейки се да играе вист с мисис Пеги. Тръгна към банята, за да провери ваната, когато погледът й попадна на пастелната рисунка на близката стена. Не беше по вкуса й, но имаше чар, цветовете бяха „уверено“ използвани и бе подписана в долния десен ъгъл. Присви очи, за да разчете подписа. Мораг Данун, 1928.
Започна да сваля чорапите си и изведнъж спря и отново погледна към картината.
Какво?
— О, господи, отново това с хороскопите.
Тя вдигна изненадано глава при този ироничен глас, усещайки физическо разтърсване, когато го видя да стои пред нея, сякаш никога не бе заминавал, сякаш беше напълно нормално да тръгне, без да каже нищо, и да не се обади три дни, очевидно без да помисли, че тя може да се чуди какво става, дали той ще се върне, или дали изобщо ще го види отново.