— Върнал си се. — Гласът й беше тих и тя направи усилие да запази ръцете и краката си неподвижни и да не се издаде с тези невербални знаци, които препъваха всички останали. Защото тя не беше като всички останали. Не можеше да бъде като всички останали.
— Тук си. Не бях сигурен, че все още ще си тук. — Той влезе в стаята и очите й го проследиха.
— Разбира се — тя преглътна. — Имам работа.
— Все още ли мислиш, че можеш да ми помогнеш? — усмихна се тъжно Локлан.
Тя се насили да срещне погледа му.
— Не знам. Мога ли? Или Шолто е ударил с брадвата?
— Направи сериозен опит. И трябва да призная, че усещам известна болка в шията — той нанесе някои от ударите.
— Но?
Сега Локлан стоеше пред нея.
— Но нещата са, както ти казах. Докато имам мажоритарен дял, той не може да ме пипне.
Алекс можеше само да си представя напрежението, под което обаче е той сега. Отмести поглед, усещайки как пулсът й се ускорява и страните й се зачервяват. Играта продължаваше. Все още можеше да действа.
— Поздравления.
— Алекс…
Тя завъртя глава, за да застане с лице към него, без да обръща внимание на изражението в очите му.
— Значи имаме работа. Радвам се. Не искам тежкият ми труд да остане напразно.
Усети погледа му върху себе си, докато подготвяше последните детайли. Неочакваното му съобщение преди по-малко от час на практика не й беше оставило време да се подготви, но бе успяла да избута всички маси и пейки до стените и въпреки че жените от столовата все още прибираха и почистваха в кухнята след обяда, те бяха пуснали металните щори и Алекс смяташе, че няма да чуват нищо през коледните песни по радиото и собственото си бърборене.
Локлан направи крачка назад, отказвайки се от това, което бе искал да каже.
— Добре. Разкажи ми за тази наука тогава — очевидно чувствайки се великодушен заради победата си и готов да сътрудничи. — Предполагам, че наистина има някаква наука във всичко това?
— Забавен си — отговори Алекс и успя да извика усмивка на устните си. Защото това беше чакала. Фаза първа от задачата, която бе дошла да изпълни. Време беше най-после да започне да работи.
— Накратко, създавайки физическо преживяване, в което ти трябва да стоиш и да се движиш, то превръща проблема в соматичен, т. е. пренася го вътре в тялото ти и го изважда извън рационалния ти ум — обясни тя. — Това е чудесна техника за проблеми, при които няма очевидно разрешение, когато един модел се е установил и умът просто подсилва съществуващото вярване. Но когато го превърнем във физическо преживяване, това дава нова перспектива на историята. Използвала съм го многократно, когато съм смятала, че в системата на клиента има нещо, което оказва влияние върху начина, по който той ръководи или работи.
— Разбирам. — Той се приближи и застана до нея в средата на пространството. — И как ме искаш?
Тя преглътна. Най-добре беше да не мисли за това.
— Ами, днес няма да се съсредоточаваме на „Ние“ — т. е. ти и Шолто. Всъщност от този момент нататък дори не искам да споменаваме името му.
— За мен няма проблем.
— Ще се съсредоточим на „Аз“. Ела и седни тук с мен.
Той изпъшка, но тя го заведе до два стола, където беше оставила купчина листове и няколко химикалки. Двамата седнаха и тя си пое дълбоко въздух, поглеждайки го неутрално и безпристрастно, или поне така се надяваше.
— Ще започнем с проблема, какъвто го виждаш ти. Какъв мислиш, че е най-големият проблем, който се корени в теб?
Той я погледна, но арогантното му поведение бързо избледняваше. Да се съгласи да направи това с нея — да й позволи да бъде неговата Чудна стена — може да е изглеждало лесно по принцип, но Локлан вече се затрудняваше. А тя дори не беше започнала.
Той мълчеше, адамовата му ябълка подскачаше, докато се взираше в една точка на пода, и Алекс знаеше, че се опитва да измисли нещо, което може да каже и то да звучи правдоподобно, без да е истината.
— Ъм…
След минута или две мълчание тя каза:
— Искаш ли да ти предложа нещо? Проблемът, както го виждам аз? Разбира се, може да ме поправиш, ако мислиш, че греша.
Локлан сви рамене.
— Същият е, за който говорихме миналия път. Доверието.
Когато го изрече — такава малка думичка, — тя видя как той се отпуска.
Локлан кимна.
— Да… предполагам, че може и да имам проблем с доверието.
Предполагаш? — искаше да извика Алекс. Но поне бяха започнали.