— Добре, значи ти си Локи, очевидно — каза тя и написа името му на най-горния лист хартия и до него нарисува стрелка. — И проблемът е доверието или по-скоро липсата му — недоверието. — Тя написа недоверие на друг лист хартия, отново със стрелка. — Чудесно. Добро начало. Честността е нещо добро — усмихна му се насърчително Алекс.
— Така мисля. — Погледът му, насочен към нея, беше съсредоточен и съвсем лесно караше стомаха й да се преобръща.
— А каква ще искаш да е целта, заради която трябва да преодолееш проблемите с доверието? — попита тя.
— Ъм… — Той преглътна и стисна с ръце коленете си в подсъзнателна проява на напрежение. Вдигна юмрук до устата си и се изкашля. — По-добри взаимоотношения?
— Добре, чудесно. Значи мислиш, че ако успеем да разрешим проблема ти с доверието, ще можеш да създадеш по-добри взаимоотношения.
Тя прехапа устна, докато пишеше думата на лист хартия, усещайки погледа му върху себе си.
— И на кого или на какво мислиш, че можеш да разчиташ, за да ти помогне да стигнеш от проблема до решението? — Тя повдигна вежди. — И преди да си го направил, не казвай кучето. Не може да сложиш тук кучето.
— А ти кого препоръчваш? — ухили се той.
— Какво ще кажеш за Амброуз например? Очевидно сте много близки приятели.
— Да, когато става въпрос за размяна на шеги и резултатите от ръгби мачовете. Но ние не…
— Не говорите?
— Мъжете не говорят.
— Колко пъти съм чувала това? — въздъхна тя и поклати тъжно глава. — Ами Джес? Тя е много загрижена за теб.
— Прекалено много история — поклати глава Локлан. — Това понякога може да… размие линията.
Погледът му задържа нейния и тя усети как неутралността й се превръща в нещо по-силно, самата тя бе усетила сложността на чувствата, които Джес изпитваше към него.
— Разбирам.
— Най-добре е да не се усложняват нещата.
— Да — съгласи се Алекс, чудейки се дали накрая все пак нямаше да стигнат до Рона.
— Какво ще кажеш за теб? — попита той.
— За мен?
— Защо не?
Тя примигна.
— Защото те вбесявам? Защото няма да съм тук още дълго? Което от двете предпочиташ.
— Е, не може ли да ти се обаждам, ако има проблем? Струва ми се, че каза, че ако се налага, работиш с клиенти по интернет?
— Да, но обикновено се смята, че е по-добре да е някой, който може физически да е около теб, някой, с когото се чувстваш наистина спокоен.
Той се облегна назад на стола и сви рамене.
— Ами, няма никой друг. Ситуацията е буквално ти или кучето.
— Еха, това е решаващ аргумент — пошегува се тя, опитвайки да се скрие зад безгрижна усмивка. — Добре тогава, за да запишем нещо конструктивно, нека запишем мен като твой съюзник. — Тя надраска името си и погледна отново към него. — Има ли още нещо, което искаш да добавиш към динамиката, някакви елементи, които не се покриват с тези основни неща?
Тя разпери листовете в ръцете си като ветрило, за да ги прочете той.
— Не. Мисля, че това е всичко.
— Добре тогава — каза тя, стана и му направи знак да направи същото. — Сега като първа стъпка искам да вземеш тези листове и да ги сложиш в констелацията, която най-добре изразява начина, по който се чувстваш в момента по отношение на това, което разискваме. Използвай стрелките, за да покажеш посоката, в която тече енергията на динамиката. А ако не тече, сложи стрелката на другата страна, като блокираща сила.
Локи постоя мълчаливо известно време, втренчен в листовете, и след това отиде в средата и сложи там името си.
Алекс го наблюдаваше как прави няколко крачки напред и слага „доверие“ със стрелката, насочена към името си. След още три крачки напред сложи „взаимоотношения“, като стрелката сочеше на другата посока от „доверие“. Алекс го гледаше внимателно, когато взе последния лист с нейното име и започна да мисли къде да го сложи. Най-после се спря на мястото до „доверие“.
Алекс се приближи, оценявайки мълчаливо констелацията. Пулсът й се беше ускорил. Никога по-рано не беше виждала името си на тези листове.
— Добре — каза накрая тя и го погледна. — Това добре ли е за теб? Смяташ ли, че отразява настоящото състояние на нещата?
Локлан кимна.
— Добре. Сега ела и застани до листа с твоето име. — Той се приближи и застана до нея. — Искам да поемеш дълбоко въздух, да затвориш очи и да ми кажеш какво точно изпитваш, когато стъпиш на всеки един от елементите. Трябва да се превърнеш в тази енергия, да ми говориш от първо лице, поток на съзнанието, нали? Не мисли прекалено много и не се опитвай да анализираш, просто кажи първото нещо, което ти хрумне. Разбираш ли?