— Какво? Саздърма? — Тя се намръщи още повече. — Не нямам представа как изглежда саздърмата там. Те опасни ли са…? Алекс?
Алекс се загледа в дивото създание. Или по-скоро в козата. Никога по-рано не беше виждала коза от толкова близо и със сигурност не и такава с толкова дълга и разрошена козина като тази. (Изглежда, вятърът причиняваше неприятности не само на нея.) Беше я изплашила доста сериозно, като се беше промъкнала така до стената и беше я гризнала по ухото с гумените си устни.
Отне й малко време, за да забави сърцето й биенето си, и все още оглеждаше натрапницата, когато една врата отляво се отвори и на прага се показа млада жена.
— Всичко наред ли е? — попита тя и се огледа наоколо, преди да се съсредоточи върху Алекс, или по-скоро върху тоалета на Алекс. — Стори ми се, че чух писък — продължи тя.
— Съжалявам, аз бях. — Алекс направи гримаса, когато вятърът отново започна да се бори с косата й, прическата от Ню Йорк вече бе далечен спомен. Тя приглади косата си назад с една ръка, чувствайки се изтормозена и унижена. Колко точно хора бяха видели как главният им изпълнителен директор я изхвърля? — запита се тя. Офисът му беше точно по средата на двора. Около него бяха наредени всички цехове и производствени сгради, след това бяха помещенията за малцуването, пресите, пещта в другия край, после помещенията с дестилаторите, бъчварниците и накрая складовете. Да не говорим за дългата, ниска сграда на стола от другата страна на площада, срещу помещенията за малцуване. С други думи, всички можеше да са я видели.
— Седях на зида и говорех по телефона, а тази… приятелка реши да се промъкне до мен.
Жената се засмя и усмивката промени лицето й от доста изпито и сериозно в игриво и мило.
— Това е Уенди с мокрите устни. Известна е с целувките си и напълно ужасния си дъх.
— О.
Алекс хвърли още един предпазлив поглед към създанието, чийто дълъг бретон се развяваше на вятъра, а бледите му, розови устни се въртяха усилено, докато дъвчеше шумно тревата.
Жената излезе от сградата и подаде ръка.
— Между другото, аз съм Скай. Аз съм един от блендерите тук… Мисля, че ви видях вчера, нали? — Тя потрепери и бутна очилата по-нагоре на носа си.
— Здравейте, да — аз съм Алекс Хайд. Аз съм мениджмънт консултант.
— Охо. Нещо лошо ли сме направили? — намръщи се Скай.
— Не, не, нищо такова — усмихна се Алекс.
— Какво всъщност правят мениджмънт консултантите? — попита Скай, скръстила ръце на гърдите си. — Нещо като… терапевт ли сте?
— Не, но предполагам, че работата ми включва много наблюдаване и слушане. Подчертавам и обяснявам действията и чувствата на клиентите си, но не им давам инструкции. Аз съм малко като огледало, в което те се отразяват, и най-многото, което понякога правя, е да променя ъгъла на светлината.
— И за известно време ли сте тук или…
— Най-неприятното от всичко — тук съм за колкото трябва. Може да са три дни, може да са три седмици. Но наистина трябва да съм у дома за Коледа — отговори тя, като й се искаше да е там още утре по това време. Бяха минали седмици откакто за последен път беше прекарвала нощта в апартамента си, беше си приготвяла вана с любимото си масло на „Милър Харис“, беше си почивала на дивана в своя кашмирен гащеризон на Бела Фройд, докато гледаше „Интимен разговор“ и отпиваше от чаша с „Пюлини Монтраше“.
Запита се на колко години е Скай — изглеждаше само малко по-млада от нея, може би на около двадесет и седем? Имаше средна на дължина кестенява коса, бледа кожа с лунички, а очилата й с тънки рамки й придаваха някак прилежен, деликатен вид. Носеше бяла лабораторна престилка и Алекс си спомни, че тя е жената с вързаната на опашка коса, която вчера следобед бе видяла да говори на групата в центъра за посетители.
— От колко време работите тук?
— О, всъщност в различни роли, но официално започнах в лабораторията след университета. Баща ми е главният блендер тук. Обучава ме от малка.
— Разбирам, значи не само за семейство Фаркар „Кенталън“ е семеен бизнес?
— Не. Дядо ми също е бил главният блендер тук, а има и много други хора като нас, които работят същото, което бащите им, както и техните бащи.
— Обичате ли работата си?
— Да. Татко винаги казва, че най-хубавото в това да си блендер е, че когато направиш грешка, за нея се разбира чак след едно поколение.
— Колко забавно — ухили се Алекс и усети как гневът й заради отношението на Локлан към нея започва да избледнява. — Иска ми се и за мен да беше същото. За съжаление моите грешки обикновено се виждат много добре.