— Басирам се обаче, че вие не правите грешки — каза Скай.
— Всички правят грешки.
— Е, вие не изглеждате като всички. Всъщност, когато вчера влязохте в центъра за посетители, един от лаборантите попита дали сте известна.
— Наистина ли? Защо?
— Не знам, предполагам, защото имахте много „интернационален“ вид.
— Господи. Не мисля, че днес щеше да зададе същия въпрос, нали? — посочи към одеждите си тя с кисела усмивка.
— Наистина изглеждате… различно — изрече дипломатично Скай.
— Така се наложи. Куфарите ми са останали в Тарбет. Това се дрехи на дъщерята на хазяйката ми.
— О, къде сте отседнали?
— Фермата „Кролинхи“.
— О, боже — изпищя Скай и ръцете й изхвърчаха към устата. — Мисис Пеги? Дъщеря й е на годините на майка ми!
— Е, добре дошли в детството й — отговори Алекс, разпервайки самокритично ръце. — 1976 се обади — очевидно си иска дрехите обратно.
— Не мога да повярвам — засмя се Скай. — Сигурно е била тийнейджърка, когато е носила това?
— Нямам представа — въздъхна Алекс. — Но знам, че репутации са били сривани заради по-незначителни гледки от тази. Надявах се да пресъздам ретро наивния стил на Клоуи/Марк Джейкъбс, но не мисля, че се е получило, нали?
Скай замълча за момент.
— Знаеш ли, сигурно имам някои неща, които можеш да вземеш, ако искаш, докато получиш багажа си.
— Наистина ли? — Алекс се поколеба. Не можеше да види с какво е облечена Скай под престилката, но поне нямаше никаква следа от блуза с остра яка.
— Е, не е нещо луксозно. Не са дизайнерски марки или нещо такова, но със сигурност ще изглеждат много по-модерни от това.
— Като се има предвид, че в момента Уенди влажните устни изглежда по-добре от мен, това няма да е трудно — въздъхна Алекс. — Господи, сигурна ли си…? — Не можеше да повярва, че е на острова по-малко от двадесет и четири часа и това беше втората непозната, от която просеше дрехи.
— Напълно. Ела у дома довечера и ще изровим няколко тоалета за теб.
— Ами, толкова си мила. Много ти благодаря. Но само ако си сигурна, че нямаш нищо против?
— Разбира се. Всъщност… — Скай отново се поколеба. — След като ще идваш, защо не останеш за вечеря?
— О, не — възрази Алекс. — Не мога да искам това от теб. Достатъчно е, че ще ме облечеш, без да си правиш труда и да готвиш.
— Виж, така или иначе ще готвя за себе си и ще ми е приятно да те опозная по-добре, особено ако ще останеш известно време. Годеникът ми живее в Глазгоу и идва за уикендите, така че ще се радвам на малко компания. Наоколо няма много хора на моята възраст.
— На колко години си, ако нямаш нищо против, че питам? — погледна я с любопитство Алекс.
— Двадесет и шест. А ти?
— Тридесет и една.
— Почти близначки значи — ухили се Скай, стана от зида и избърса прахта от ръцете си. — Трябва да се връщам. Ела в седем?
— Чудесно. О, ще ми трябва адресът ти.
— Не се тревожи, мисис Пеги ще ти го каже. До по-късно тогава.
И Скай помаха леко с ръка и изчезна в сградата.
Алекс въздъхна и усмивката й изчезна, когато погледна назад към другата страна на двора и малката бяла сграда с димящия комин и затворената врата. Знаеше, че трябва да се върне там и да опита отново, но как можеше да внушава уважение, облечена по този начин?
Не, по-добре беше да се оттегли и да нападне отново вражеския лагер на другия ден. Имаше време до Коледа, можеше да си позволи да изчака. Това беше едно злополучно начало — второто всъщност след забавленията и шегите на Локлан и братовчед му от вчера, — но нямаше значение в дългосрочен план. Алекс не беше най-добрата в своята област без причина и до известна степен държанието му само улесняваше задачата й. Ще го остави да се позабавлява. Знаеше кой от двамата ще се смее най-много, когато всичко това приключеше.
Шеста глава
Одобрителните викове на мъжете изпълваха всяко ъгълче, докато боксьорите си разменяха удари, и виковете и ругатните, смехът и ахванията повдигаха настроението на всички, докато корабът пореше надигащите се мрачни вълни. Редник Ед Коб стоеше облегнат на стената и по челото му се стичаше пот. Докато гледаше, той бе стиснал собствените си юмруци — беше заложил на Уолт Муни, с когото спяха в легла едно над друго, момче също от Монтана, работило като дървосекач, преди да се запише в армията, и силно колкото за двама.
Чу се силен рев, когато една комбинация 2-2-1 позволи на Уолт да нанесе неочакван удар по брадата на Харолд Шварц и той залитна назад към протегнатите ръце на зрителите, които изпълняваха и ролята на въжетата на ринга. Мъжете се втурнаха към Джак Хокинс, който организираше залаганията, но Ед остана на мястото си. Беше му горещо, неестествено горещо и той притисна длан към челото си. Когато я свали, тя беше влажна. Освен това трепереше и усещаше костите си тежки като олово. Дали вътре беше така горещо, както му се струваше? Никой друг не се потеше.