Тя изправи рамене назад като войник на проверка.
— Да.
Отново беше във форма.
Локлан взе кафето от ръката й, без да благодари, и седна на ъгъла на бюрото си.
— Е, предполагам, че трябва да съм благодарен, че е по-добре в сравнение с последния ти тоалет. Блестящи сандали и къси чорапи? Какво си мислеше, че правиш? — продължи подигравателно той, без да отделя предизвикателния си поглед от нея, докато отпиваше от кафето. И двамата знаеха, че не за избора си на тоалет трябваше да отговаря.
Алекс преглътна и си пое дълбоко въздух. Това беше моментът, за който бе събирала сили от пет сутринта, този, от който знаеше, че не може да се крие, ако искаше да продължат напред.
— Ами, да, що се отнася до това, радвам се, че го спомена — каза тя, принуждавайки се да се усмихне. — Исках да ти благодаря за снощи…
Той повдигна вежда.
— Беше много мило от твоя страна да ме докараш у дома.
Той отпи още една дълга и бавна глътка от кафето, наслаждавайки се на момента.
— Всъщност нямах голям избор.
— Е, както и да е, ти направи повече от необходимото, като ме качи…
— Да? — Той я гледаше, очите му блестяха и явно се забавляваше заради начина, по който тя замълча за подробностите.
— Качи ме гори и… ме настани.
— Настаних те — повтори той и тя се зачуди дали той разбира, че тя нямаше представа как се е озовала в леглото си в пижамата си на „Тъмблар и Асер“.
— Да — кимна Алекс, сигурна, че страните й пламтят. — Беше много мило от твоя страна.
Той отпи още една глътка, без да сваля очи от нея. Чувстваше се, като че я разглежда тигър от някое дърво. Той, изглежда, очакваше тя да каже още нещо.
— И много съжалявам, ако ситуацията по някакъв начин е била неудобна за теб — продължи тя.
— За мен? — ухили се той.
— Разбира се, аз съм ужасена. Беше много непрофесионално от моя страна и…
— Защо?
— Какво защо? — намръщи се тя.
— Защо е било непрофесионално от твоя страна?
Не беше ли очевидно?
— Защото си мой клиент.
— Както непрекъснато ти казвам, Хайд, не, не съм. Не съм те наемал и не те искам тук. Адът ще замръзне, преди да ти позволя да прилагаш вуду психологическите си глупости върху мен.
Погледът му я предизвикваше да му възрази заради откровените обиди към професията й, но Алекс само вирна брадичка във въздуха и се усмихна, надявайки се, че не изглежда така наранена, както се чувстваше.
— Както и да е — каза тя, без да обръща внимание на подигравките, постъпвайки както беше правилно. — Несъмнено ще се радваш да чуеш, че мистър Пеги много любезно предложи, докато съм тук, да използвам свободно стария му ленд ровър. Очевидно на острова няма фирми за коли под наем.
— Не — засмя се Локлан.
— Така че няма защо да се притесняваш, че отново ще те тормозя.
— Някак се съмнявам в това.
— Исках да кажа…
— Знам какво искаше да кажеш. — Очите му светнаха безмилостно, наслаждавайки се на унижението й.
Тя въздъхна.
— Виж, Локлан, независимо дали ти харесва или не…
— Не.
Тя прочисти гърлото си.
— Председателят ви даде ясно да се разбере, че трябва да ми сътрудничиш или ще бъде принуден да те обвини в грубо неизпълнение на задълженията.
— Не — изсмя се язвително Локлан. — Повярвай ми, ако можеше, щеше вече да го е направил.
— Той е председател на борда.
— Нека само опита. — Той я погледна, без да е притеснен. — Тежките камъни не се боят от бурята.
Алекс го погледна невярващо. Той наистина мислеше, че не е отговорен пред никого.
— Тази война, която си решен да водиш с него — той не я иска. Шолто иска нещата да се оправят.
— Това, което аз искам, не е нещо, което изобщо интересува братовчед ми.
— Ето тук грешиш. Иначе защо ще ме наема? Иска отношенията ви да се оправят. Аз мога да помогна.
— Не.
— Мога! Но трябва да работиш с мен, Локлан. Трябва да вярваш в мен.
— Вярвам ти.
Алекс се поизправи, внезапно обзета от надежда.
— Така ли?
— Да. Напълно ти вярвам, че можеш да стигнеш до вратата, този път без да те придружавам.
Алекс примигна, усещайки как в стомаха й се събира огнената топка на гнева. Никога по-рано не се бяха отнасяли така грубо с нея. Беше застанала пред него с чаша кафе и бяло знаме, а той се отнасяше така с нея? Имаше ли Локлан представа с какви хора беше работила тя, компаниите, на които бе помогнала, не, направо преобразила?
— Не.
— Не?
Алекс видя учудването в погледа му и вдигна брадичка във въздуха, предизвиквайки го да я изхвърли отново. Нека само опита!