Двамата влязоха заедно в къщата и видяха мисис Пеги до печката да бърка една тенджера.
— Добър вечер, мисис Пеги — усмихна се Алекс, вдигнала нос във въздуха. Дългосрочният й престой й осигуряваше специален статус, което означаваше, че е добре дошла в кухнята и тя с удоволствие се застояваше там, докато мисис Пеги готвеше. — Небеса, това ухае невероятно. Какво готвиш тази вечер?
— Гъбена супа, а след нея говежда яхния.
— Ммм, нямам търпение.
— Няма да е готово поне още един час. Искаш ли чаша чай? — попита възрастната жена и избърса ръцете си в една кърпа за чинии. — Имам кекс Дънди или сладкиш с кондензирано мляко.
— Благодаря, с удоволствие, но защо да не го направя аз? Ти си заета. Мистър П., искаш ли чай?
— Да, може. — Вече по чорапи, той се настаняваше до кухненската маса и протягаше ръка към вестника.
— Как беше ловът? — попита мисис Пеги.
— Много… продуктивен — отговори Алекс с доволна усмивка.
— Хубаво.
Алекс отиде до малката мивка и напълни чайника.
— Кой е в зелената стая тази вечер?
— Мистър Нюсън от Съдърланд. Дошъл е при дъщеря си и зет си преди празниците. Идва всяка година и отсяда при нас.
Алекс включи електрическия чайник и се облегна на плота. Харесваше й това, което чу за него — тих човек, който за разлика от испанското дете можеше да се прицелва точно и щеше да спи цялата нощ.
— Имате ли много постоянни посетители?
— Да, доста. Мистър Нюсън всеки декември, а една възрастна двойка от Дорсет идва всеки Великден, въпреки че тазобедрените му стави вече го болят много и не мисля, че ще може да се качва по стълбите още дълго, нали мистър П.? — изрече мисис Пеги, която, изглежда, не забелязваше собствената си напреднала възраст.
Мистър Пеги издаде звук, който означаваше съгласие.
— Освен това и нашият американец, мистър Хоровиц, който идва всяко лято да се гмурка за потънали кораби.
— Да се гмурка за потънали кораби?
— О, да, това е популярно при нас. По бреговете наоколо са разбити толкова много кораби. Водите са опасни. Теченията в Протока на Юра, от другата страна на острова ни, преминават почти със скорост от пет възела, а от тази страна навсякъде има рифове малко под повърхността на водата. Не е място за моряци любители, това е сигурно.
— Но да идва чак от Америка, за да се гмурка за потънали кораби тук? Не може да няма възможност за такова нещо по-близо? Като Бермудския триъгълник например!
— А, за него това е лична мисия. Неговият дядо — тя се намръщи — прадядо…?
— Дядо — обади се мистър Пеги, без да вдига очи от вестника.
— Неговият дядо загинал на един от тези кораби и той смята, че като се опитва да спаси неща от кораба, почита паметта му. Идва всяко лято вече шестнадесет години.
— Небеса. — Алекс свали чаши от куките, на които висяха, на шкафа и сложи няколко пакетчета чай в кафявия чайник.
— Беше толкова развълнуван, когато извадиха камбаната. Мисля, че беше преди две години.
— Еха, това е истинска… преданост от негова страна.
— Мистър Хоровиц е добър човек. В наши дни няма много хора, които ще отделят време да почетат жертвите, които са дадени за тях. Което ми напомня — кога ще започнеш онези кутии, мистър П.?
Веждите на мистър Пеги се появиха над ръба на вестника.
— Обеща, че ще ги прегледаш всичките и ще ги изпратиш на Джаки Макена преди Коледа. Каза, че лошото време е добър повод да ги свалиш и да приключиш с тях.
— И ще го направя.
— Повтаряш същото от седмици.
— Тогава времето не беше достатъчно лошо. Все още имах много работа по оградите.
— Е, прогнозата е за тридесет сантиметра сняг следващите дни. Ако ме питаш, това ще е идеалното време.
— Да, любима.
Мисис Пеги изсумтя, напълно наясно, че просто я залъгва. Тя погледна към Алекс, която наблюдаваше всичко с търпелива усмивка.
— Бащата на мистър П. бил местният полицай и, за съжаление, трябвало да идентифицира телата, които изхвърлило морето, след като корабът се разбил.
— О, господи — намръщи се Алекс. — Колко ужасно.
— Да, сигурно е било така, не че някога е говорил за случилото се. Мистър П. за първи път разбра за това след смъртта на баща си — намери на тавана кутии, пълни с писма, снимки и дневници. Сърцераздирателни неща бяха. Баща му беше запазил писма от майки и вдовици, които отчаяно търсели синовете или съпрузите си. От бележките, които оставил по тях, изглежда, че и той е писал на всички тях.
— Колко благородно е постъпил.
— Единственото почтено нещо, ако питаш мен — сви рамене мисис Пеги. — Достатъчно трудно е да преживееш войната и без да нямаш тяло, което да погребеш, когато свърши.