— Трябва да престанеш да фантазираш така. Предупреждение е, казах ти. И освен това с какво можем да помогнем в такава тъмнина и такова време? — попита той точно когато вятърът се засили отново и се хвърли върху каменните зидове. — Ще сляза долу веднага щом съмне.
— Но, татко…
— Казах, че ще се заема. Ти няма нужда да се занимаваш повече с това. Каквото и да става, може да си сигурна, че не е работа за жена. Сега стига вече — завърши строго той.
Клариса погледна отново към огъня и в гърлото й заседна горчивина. Но взе отново чорапа, който зашиваше, и остави ръцете си да се върнат към безсмисления ритъм, а майка й продължаваше да спи на креслото. Беше просто още една нощ. Същата като всички останали.
Когато на сутринта се облече, все още беше тъмно, а въглените в камината на стаята й още светеха. Вятърът не беше стихнал — дори се беше засилил — и тя загърна плътно палтото около слабото си тяло, излезе през кухненската врата и изтича през градината с подправките.
Колелото на мистър Данун беше там, където винаги го държеше — подпряно на каменната стена на градинската барака в очакване на завръщането му, сякаш просто е отишъл за чаша чай, а не е заминал за бойните полета на Европа. Тя го грабна, внимавайки да не докосне звънеца и някой да я чуе, прехвърли крак върху него и като сви полата в едната си ръка, започна да върти яростно педалите надолу по алеята. Почти не беше спала, сънищата й бяха трескави и тревожни и се чувстваше тикана от някаква сила, от някакъв инстинкт, който не можеше да обясни.
Шапката й с малка периферия едва не хвръкна няколко пъти, докато тя бързаше покрай градините, излезе извън имението, мина през обрулените от вятъра поля и се насочи надолу към пристанището, а от очите й течаха сълзи, докато се движеше по все по-неравния, изровен път. Валеше суграшица, температурите бяха ледени и безмилостни и Клариса се запита защо прави това, оставила още топлото си легло. Какво щеше да види? Баща й беше казал, че е предупреждение за другите кораби в морето, това беше всичко.
Но когато се приближи, изправила се задъхана на седалката, за да се изкачи на хълма, Клариса видя раздвижване в малкото градче — коне на брега и комини, димящи по време, когато повечето хора още спяха дълбоко. Все още беше рано, прекалено рано за жителите да са се събудили. Дори и фермерите не ставаха толкова рано — слънцето едва се подаваше на хоризонта, сякаш се срамуваше от това, което можеше да разкрие.
Усети как стомахът й се свива, докато натискаше педалите по-силно, и поредният порив на вятъра най-после отвя шапката й, когато зави зад един ъгъл в града и тръгна покрай редиците от рибарски къщи. На улицата стояха жени и плачеха.
— Какво…? — изрече задъхано тя и захвърли на земята колелото, чиито колела продължиха да се въртят. — Какво е станало?
— Американски военен кораб е бил торпилиран през нощта — успя да отговори Маги Макфарлин, избърсвайки очи с края на шала си. — Горките, горките момчета.
Сърцето на Клариса се сви при спомена за червеното небе. Знаеше си! Беше го почувствала по някакъв начин.
— Има ли оцелели? — попита тя и изпита отвращение към себе си заради това, че бе позволила баща й така лесно да я убеди да остане в топлата къща.
— Виж сама — каза Мораг Макензи, посочвайки с брадичка към златния пясък. Морето се бе оттеглило и брегът беше осеян с дълги, жилави водорасли — и трупове. Много трупове. Някои по очи в пясъка. Някои голи. Някои с нарязана кожа от скалите, по които тя се бе катерила, търсейки миди.
Не.
Клариса се затича към тях, към мъжете, които внимателно товареха загиналите в колата, която фермер Килеран беше докарал долу. Конят му беше впрегнат и чакаше да изтегли големите колела от пясъка.
— Мистър Маклахлан — извика тя, изтичвайки към най-близкия човек, който покриваше с одеяло лицето на един мъртъв войник. Вятърът запрати суграшицата в нея, кожата й почервеня, а собствената й коса я заслепи.
— Отивай си, момиче. Това не е за твоите очи.
Клариса прибра косата от лицето си.
— Моля ви, кажете ми дали има оцелели.
Орачът я погледна. Изглеждаше така, сякаш не е спал цяла нощ. Лицето му бе посиняло от студа и влагата, от изтощение и глад. Тя забеляза, че той е по риза и че тя е мокра.
— Осем. Така мислим.
— Осем? — прошепна Клариса. Само толкова? От военен кораб?