— Знаеш ли кога е започнал?
— Мислят, че преди час. Тревогата вдигнал един нощен пазач от Лагавулин.
— Един час? Но защо тогава пожарната още не е дошла? — Тя се огледа, обзета от паника… Нарастващ ужас. Отчаяние… — Мислех, че са само на петнадесет километра. Това са колко, петнадесет минути?
— Пътят е блокиран при Гленегадейл. Извозващ трупи камион се натъкнал на заледен участък и е препречил пътя. Няма да може да се минава, докато не го преместят.
— Шегуваш се! — възкликна Алекс, отворила широко очи, пълни с гняв и истинско възмущение, че случайността е взела противоположни елементи като огън и лед и е създала такъв хаос посред нощ на един миниатюрен остров. Случайност, това беше всичко. Обикновен ужасен, лош късмет. Никой нямаше вина.
— Мислиш ли, че ще успеят да спасят стоката? — попита Алекс, опитвайки се да запази спокойствие. Да запази контрол. Осъзна, че трепери.
…Издига се червена мъгла. Пълзи черен дим. Под вратите. Бавното стенание на пропукващо се стъкло…
— Не съм сигурна. Горещината може да повлияе на съдържанието на алкохол и димът вероятно ще проникне в бъчвите. — Тонът на Скай беше мрачен. — Няма да разберем веднага. Може да са отишли навреме. — Тя прехапа устни със съмнение. — Може би. — Тя започна да гризе притеснено ноктите си, наблюдавайки как пламъците танцуват сякаш са пред публика. — Но всъщност трябва да изолират дестилационната, защото там е най-опасната зона заради етанола — дори не позволяваме на групите да правят снимки там заради риска от искра…
…Експлозия. Стъкло се разбива и пръска. В горещината се извиват газове. Въздухът раздухва пламъците…
— Но самите казани за дестилация са най-ценното ни имущество, те дават на „Кенталън“ уникалния му аромат и вкус. Ако ги изгубим, това ще се отрази на снабдяването на пазара ни за десет, петнадесет, дори и двадесет години.
…Сирени в далечината. Проблясват сини светлини…
Внезапен шум накара и двете да подскочат. Беше неестествен за тази сцена шум. Шум, който изобщо не трябваше да е близо до това място. Лай.
— Рона — изпищя Скай.
Алекс се обърна и видя кучето да лае в двора по-нататък, по-близо до центъра на огъня, пред офиса на Локи. Рона скачаше развълнувано към пламъците, които се люлееха хипнотично през прозорците на сградата за малцуване.
— Рона! Рона! Ела тук, момиче! — извика Скай, затича се и прегърна кучето, което затрепери в ръцете й, с опашка между краката си. — Какво правиш тук? Къде е…? — Гласът й заглъхна и тя спря внезапно, а на лицето й се изписа истински ужас. — Къде е Локи?
— Локи? — повтори Алекс и започна да се върти в кръг, отново и отново като дете, което иска да му се завие свят. Да. Къде беше той? Всички останали помагаха. Но той не се виждаше никъде.
— Локи! — извика Скай с паника в гласа и широко отворени очи. Тя изтича до най-близката група от хора, сграбчвайки ги за ръцете. — Виждали ли сте Локи?
Една от жените посочи към офиса му зад тях. Скай изтича натам, следвана от Алекс. Рона остана на място на калдъръма и продължи да скача на предните си лапи, като ръмжеше и лаеше към пламъците, свела ниско глава и опашка.
— Локи? — извика Скай, отваряйки вратата със замах. Но вътре нямаше никой. Тя се завъртя. Сградата за малцуване беше само на четири метра от тях и горещината беше жестока, и ги принуждаваше да вдигнат ръце, за да се защитят. Разтопява се. Гори. Бушува. Умират…
— Той къде е?
Скай се върна тичешком в двора, последвана от Алекс точно в момента, когато едно внезапно разбиване на стъкло накара всички да ахнат — един от прозорците беше гръмнал и Рона изквича, изтича в краката им и се сви страхливо, когато един порив на вятъра изхвърли черен дим към тях. Те се превиха на две, кашляйки. Задавя се. Задушава се…
Алекс усети, че я сграбчват за ръката и видя, че краката й се движат, докато Скай дърпаше двете с Рона обратно в офиса. Тя затръшна вратата, спирайки част от горещината, дима и шума. Но не и ужаса. Той беше тук, вътре, и там, навън. Те бяха част от тази история. И тази история вече беше част от тях.
Алекс се строполи на колене, кашляйки. Дробове задръстени. Сажди и токсини като мръсна мъгла вътре в нея, покривайки я отвътре навън. Очите й се насълзяват. Не вижда нищо. Ръцете й на пода. Основата на мокета се топи...
Чу да тече вода и видя Скай до мивката да пълни чаша с вода, да я изпива на един дъх и след това да я напълва отново и да й я донася.
— Ето — каза тя и я сложи в ръцете на Алекс.
Докато пиеше, тя погледна през прозореца и изпусна чашата.