Тялото й не помръдваше, дори сърцето й бе спряло неуморната си работа и тя стоеше, приковала поглед в един прозорец на горния етаж, където бе забелязала бързо движение. Изчака.
И го видя отново.
Устата й се отвори в безмълвен вик… Писък. Пада край прозореца...
— Какво? — попита Скай, вглеждайки се в нея. И след това разбра. Погледът й се насочи към пламъците. — Не…
По белите стени се завъртяха сини светлини и Скай извика… Полудяла. Отчаяна… Изтича до вратата и я отвори.
— Тук — изкрещя тя, размахала лудо ръце. — Тук!
Няколко човека се обърнаха да погледнат, усетили нови висоти на отчаянието в писъка й.
— Тук! Той е вътре!
Изражения се променяха, усти оставаха отворени, докато новината се разпространяваше. Тя се движеше сред тълпата и пожарникарите, които скочиха от червените си коли, и се насочиха право към нея, а протегнати ръце им показваха пътя.
— В помещението за малцуване е! — изкрещя Скай, когато един пожарникар с маска спря пред нея, след това кимна и даде нареждане на двама други да го последват в горящата сграда.
Изпъкнали очи. Извънземни…
Скай извика, когато димът ги скри.
— Той не може да е там. Не може — хлипаше тя. Алекс протегна ръка да я докосне по рамото, но жестът беше механичен. Роботизиран. Тя се чувстваше… много далече. На тавана. Гледаше надолу…
Скай се разплака и силни хлипания разтърсваха раменете й, стенания и вой се изтръгваха от нея, докато се опитваше да се освободи на всеки няколко мига, но Алекс я държеше здраво, приковала поглед в сградата за малцуване. Всичко беше цветно. Горещина. Гняв. Хаос. С всяка минута пламъците ставаха по-смели, вятърът ги издигаше нагоре и все повече пожарникари идваха тичешком с маркучи и започваха да ги насочват към сградата.
— О, господи! О, господи! — хлипаше Скай, докато минутите минаваха. — Защо не излизат? Къде са? Дали са го намерили? Защо не могат да го намерят?
Но Алекс не можеше да говори, притисната от напрежението така силно като с гарота. Всички замлъкнаха, сякаш в света бе натиснат бутон за изключване на звука, и тя видя една неразличима фигура да се появява през огнената мараня. След миг фигурата се отдели от сградата и тя видя кой е — двама пожарникари, всеки един подхванал Локлан, чиято глава бе клюмнала, а краката му се влачеха зад него.
— Не! — изкрещя Скай и се втурна напред, и този път Алекс не можа да я задържи, ръцете й — отслабнали и отпуснати… Мъртъв. Безжизнен. Пречупен…
Скай отвори със замах вратата на офиса и пожарникарите го внесоха вътре, търсейки убежище от дима и горещината, и го оставиха легнал на пода. Влезе един медик и веднага започна да го преглежда — дали диша, дали няма нещо в устата, което да спира въздуха, започна изкуствено дишане.
Безполезна. Безпомощна. Безнадеждна…
— Всичко ще бъде наред — каза някой, докато Скай хлипаше.
— Изобщо не знаеш дали е така! — извика тя. — Не го знаеш. Той не диша!
Алекс се взираше в него от ъгъла на тавана, толкова далече от мръсното тяло, проснато на пода, безжизнено и неподвижно, и наблюдаваше как му вкарват въздух, духат и помпат. Без въздух, безжизнен… Човекът, който не бе направил нищо друго, освен да я тормози, да й се присмива и да я унижава от момента, в който се бяха срещнали. Човекът, когото съвсем откровено можеше да каже, че не харесва повече от всеки друг, когото някога бе срещала. Но това не означаваше, че той можеше да умре.
— Хайде, Локлан! Бори се!
Гласът прогърмя — яростен. Нейният. Сякаш той щеше да се съживи — да оцелее — само напук на нея.
Мъртъв. Мъртъв. Мъртъв.
Мъртъв…
И тогава видя един пръст да помръдва.
Тринадесета глава
Процесията минаваше през града и освен тъжната музика на гайдите единственият звук бяха стъпките на ботуши по калдъръма. Тези от оцелелите, които можеха, вървяха отпред, с дебели палта и късо остригани коси, различаващи се от туида и шапките, полите и шаловете на селяните. На раменете си местните мъже носеха пушки, а едно британско и едно американско знаме се вееха на вятъра, докато вървяха през града към малкото гробище в залива, което мъжете бяха приготвяли от онази ужасна нощ на трагедията.
Земята под краката им беше твърда, защото въпреки суровите ветрове и опитите да завали сняг през последните седмици не беше валял много дъжд. Свещеникът ги водеше бавно към най-новите гробове, които стояха празни и в очакване. Наблизо прясно натрупаната пръст от вчерашните погребения бавно изсъхваше на въздуха, а букетчетата от пирен, оставени върху гробовете, вече се бяха отпуснали и измъкналите се от връзките стръкчета бяха разпилени от вятъра.