Думите на свещеника се носеха сред хората, говорейки им за „мир“ и „вечен покой“, „чест“ и „слава“, точно когато едно ято белобузи гъски прелетя над главите им, подредено във формата на буквата „V“ и — съвсем подходящо за случая — с почти военна прецизност. И когато стана време загиналите да бъдат спуснати в торфената почва на този обрулен от вятъра шотландски остров, пушките се прицелиха нагоре във въздуха и в небето бяха изстреляни три залпа, които можеха да се чуят на километри наоколо.
След пламъците дойде снегът, който преобрази черния, оголен, блъскан от бурите пейзаж в девствено бяла и пухеста картина като от пощенска картичка — стадата овце се притискаха до ронещи се зидове, полето беше нашарено със следи от сърни, а небето — млечнобяло и покрито с облаци, вече от два дни не позволяваше на слънцето или луната да се покажат.
Въпреки снега беше нужно доста време, за да спре да дими сградата за малцуване, чиито почернели и обгорели греди на покрива бяха като оголени ребра, някои извити навътре. Началникът на пожарната беше потвърдил, че огънят е започнал на най-горния етаж на склада за ечемик (където се пазеше сухото зърно) и се бе разпространил надолу през сградата, подпомогнат от улеите, които след прибавянето на водата отвеждат сместа надолу към залата за малцуване, и бе затанцувал бързо към пещите. Когато пуснаха първите маркучи, пламъците облизваха стените на сградата с пещите.
Само няколко часа след вдигането на тревогата пред портите бяха започнали да се появяват журналисти, които се опитваха да получат информация и да интервюират служителите и работниците, които влизаха и излизаха, но Торкуил бе наредил да мълчат, защото разследването на причините за пожара все още продължаваше и не бяха изключили „злонамерена намеса“. Според него обаче бяха „извадили късмет“. Изгубеният ечемик от склада можеше лесно да се набави, като купят от други малцувачи, старите каменни стени на сградата за малцуване и покривът от каменни плочи бяха помогнали много за намаляването на скоростта, с която се бе разпространил пожарът, и се надяваха, че поне каменните стени на сградата щяха да бъдат спасени. Отлежаващото уиски беше спасено (въпреки че все още правеха тестове, за да се установи дали е било засегнато от горещината и дима) и сега складът за бъчвите стоеше почти празен. И най-важното — дестилаторите бяха останали невредими.
Дестилационната фабрика беше претърпяла поражения, но те не бяха фатални и по-важният проблем за мениджърите (като се изключи причината това изобщо да се случи) беше да се възобнови работата в инсталацията за малцуване — тъй като беше първият етап в процеса на дестилация, нищо не можеше да работи без него. Локлан все още беше в болница против волята си и Торкуил бе заел мястото му, а Шолто щеше да долети от ежегодната си предколедна почивка на остров Мавриций, за да види лично нанесените поражения, и дори и Калъм се беше стегнал и бе шофирал още в тъмни зори, за да вземе първия ферибот от сушата.
Пожарникарите бяха отцепили района около сградата за малцуване, но работниците бяха мобилизирали своя собствена система за възстановяване, като миеха стените и подовете на другите цехове в опит да се отърват от пепелта, саждите и миризмата, правеха инвентаризация и проверяваха дали има повреди по поточните или вентилационните системи.
Самата Алекс се бе хвърлила в действие с енергия, която изненада всички освен нея. Тя вече бе преживявала това и знаеше, че истинският враг беше шокът. Да се седи наоколо и да се леят сълзи — това не помагаше на никого и не променяше нищо, и ако искаха да се отърват от вонята на изгоряло, от петната от дим по стените и от килима от пепел по подовете, значи трябваше да метат и да мият, да търкат и бършат. Така че когато пожарникарите им предадоха обекта, след като бяха угасили и последните въглени и бяха проверили околните сгради за признаци на структурни повреди и на работниците беше позволено да влязат в тях, тя беше една от първите, които отидоха там, сменяйки роклята си на Нарцисо Родригес и обувките с високите токчета с една резервна униформа от дестилационната с черни работни панталони и червено поло с герба на „Кенталън“ на гърдите и бе завързала изсушената си само с кърпа коса на конска опашка. Беше видяла погледите, които си размениха някои от работниците, когато бе взела кофа и парцал и се бе заловила за работа с усърдието на Пепеляшка, но не я беше грижа, защото не се смяташе за прекалено важна, за да помага в почистването, дори и някои други да мислеха така. Имаше нужда да е част от процеса на възстановяването по причини, които те никога нямаше да узнаят. Така или иначе, какво друго можеше да прави? Локлан беше в болница заради вдишването на много дим, работата в дестилационната беше прекъсната и тази седмица и всички останали не се трудеха според работната си характеристика. Така че тя помогна в измитането на паважа в двора заедно с Шийла, Лиз и Флоси от счетоводния отдел, беше се включила заедно с Торкуил в извозването на цели колички от повредено кюспе и смес от малц и гореща вода до огъня, който беше запален на една близка поляна, беше се смяла заедно с Калъм, който й беше помогнал да измие отвън с маркуча сградата с пещите. А когато следобеда, докато последните въглени още димяха, пристигна триметровата елха, поръчана преди месец, тя беше част от групата, която я изправи на мястото й в ъгъла на двора близо до портата.