— За мен беше удоволствие.
Беше шега, или поне тя имаше намерение да е шега, но когато той се втренчи в нея с обичайното си изражение, тя видя в очите му не презрение, а въпрос и откри, че добавя:
— Като се има предвид как не можеш да ме понасяш, не мислех, че възстановяването ти ще се ускори, ако седя в края на болничното ти легло.
— Напротив, лиши ме от удоволствието да накарам охраната да те изхвърли, това щеше безкрайно да ме ободри.
Очите му проблеснаха дяволито — Локлан беше в необичайно добро настроение — и тя откри, че за първи път му отговаря с усмивка.
— Сигурна съм, че щеше да е така.
Последва кратко мълчание, докато тя си припомняше как той лежеше на същия този под и огромната паника, която това бе предизвикало у нея — тревогата в гласа й, едва доловимото помръдване на пръстите му, — и тя се почувства… някак разголена, сякаш маската бе паднала.
Той примигна и очите му се плъзнаха по нея.
— Униформата всъщност ти отива. Може би наистина трябва да ти намерим работа.
— Ха-ха, много смешно, по дяволите — отговори тя, приготвяйки се за следващата вълна от сарказъм.
— Какво? Това място очевидно ти е влязло под кожата.
— Не че имаше какво друго да правя, докато ти си почиваше в болницата.
— Можеше да си отидеш у дома.
— Иска ти се — отговори тя и си помисли, че звучи повече като себе си на дванадесет години, отколкото на тридесет и една с апартамент в „Мейфеър“ и личен банков мениджър.
— Здрасти.
Двамата се обърнаха и видяха Скай на вратата.
— Здрасти! — изрече весело Алекс. — Как си?
— О, боже — ухили се Скай, оглеждайки я в униформата й. — За малко да не те позная.
— Ами, не съм сигурна дали съм връзвала косата си на опашка от училище.
— Не мога да повярвам, че са те накарали да помагаш.
— Аз предложих. Нямаше какво друго да правя, докато Локлан тормозеше медицинските сестри.
— Ох, чула си за това? — изпъшка Скай. — Той е истински кошмар! Не мисля, че някога са се радвали толкова, когато някой си е тръгвал.
— Знам как се чувстват — съгласи се Алекс.
— Аз съм тук — възрази Локлан и се завъртя на стола си, заставайки с лице към бюрото — и към Скай. — Всъщност какво има?
— Просто проверявам дали си взел всичките си лекарства?
— Тъкмо щях да го направя.
— Не забравяй, на всеки четири часа…
— Ъхъ — кимна нетърпеливо той.
— Дори и да се чувстваш добре. Важно е първата седмица да ги взимаш редовно, за да се спрат възпалителните процеси.
— Благодаря ти, но мога да се справя с това.
— Да, обаче ще го направиш ли? Знам те какъв си…
— Скай, казах, че ще се справя. Не съм дете и ти не си моя…
Той спря внезапно и Алекс видя как Скай задържа дъха си. Не е негова какво? Годеница?
— Не си моя майка — довърши той със забележително спокойствие.
— Съжалявам. Просто се опитвам да помогна — отговори тя с тих глас.
— И го направи. Беше много… подкрепяща. Но вече съм добре. Просто искам всички да спрат да се суетят.
— Добре — кимна тя, след това погледна към Алекс и успя да се усмихне леко: — Ще се видим по-късно.
— Да, до по-късно — отговори й с усмивка Алекс, от една страна, почувствала се неудобно, защото бе станала свидетел на скарването. А, от друга страна, заинтригувана.
Скай се измъкна и последва ново мълчание, което Алекс не посмя да наруши, загледана в Локлан, проследяващ я с поглед, докато тя си отиваше. Защитният език на тялото му — издадената брадичка, отпуснатите рамене, наведената глава, късите гневни движения — я предупреди да не казва нищо и тя се престори, че се съсредоточава в смачкването на още вестник за следващия прозорец. Нямаше абсолютно никакъв смисъл да опитва да работи с него днес, дори и тя не беше толкова упорита. Ясно беше, че той все още трябваше да почива и освен това появата на Скай беше развалила доброто му настроение и го бе върнала към обичайната му сдържаност.
Зад себе си чу металическото разкъсване на блистер с хапчета и забързаното тракане по клавиатурата му.
— Майко божия — изрече тихо той след малко.
— Какво има? — попита Алекс, обърна се и го видя да гледа напрегнато нещо на екрана си.
— Нищо — стрелна я с хладен поглед той.
С тази дума я укоряваше и тя се обърна, а той продължи да изрича тихо злобни ругатни. След минута Локлан стана гневно от бюрото — но прекалено бързо и отново се разкашля силно — и тя остана мълчалива, докато той изпиваше водата. Той се поколеба, преди отново да се раздвижи, и Алекс усети възмущението му от собствената му инвалидност. И още други неща.