— Не беше единодушно. Брус го подкрепи. Мисля, че и Мари може да се убеди…
Наблюдавайки размяната отблизо, Алекс видя как челюстта на Локлан пулсира — той едва сдържаше гнева си. Този гняв винаги у него.
На вратата зад Локлан се почука.
— Да? — завъртя се той и изражението му се промени, когато видя, че пак е Скай. — О, за бо… Виж, взех ги — сопна се той и размаха пакетчето пред нея.
— Не е това — отговори Скай, стресната. Обидена. — Татко пита дали може да отидете при него в склада. — Тя погледна към Шолто. — Всички.
— Какво, сега ли? — обади се Локлан, явно нетърпелив да се върне към спора.
— Казва, че е спешно.
По настояване на Шолто — несъмнено, за да я използва като буфер между себе си и лесно възпламенимия си главен изпълнителен директор — Алекс беше принудена да тръгне с тях. Те прекосиха двора, минаха покрай стола и медникарския цех и стигнаха до склада, пред който бяха подредили бъчвите в нощта на пожара. По брезента, с който ги бяха покрили, беше паднал пресен сняг и Торкуил вече беше там и говореше с Брус.
— Шолто — ръкува се с него Брус, когато се срещнаха. — Как си?
— Искаш да кажеш, като изключим очевидното?
— Е, ами, да… — промърмори Брус и погледът му попадна на Алекс в работната униформа.
— Предполагам, че се познаваш с мис Хайд? — попита любезно Шолто.
— Разбира се. Тя ни засрами всички миналия уикенд. Въпреки че не мога да не кажа, че едва ви познах — отговори с усмивка той.
Алекс погледна надолу към работната униформа и голите си ръце, изведнъж почувствала студа. Нямаше проблем, докато работеше в офиса, но застанала тук, под бавно падащия сняг, тя потрепери. Нямаше да може да остане навън дълго.
— Признавам, че не се случва често да работя под прикритие. Предпочитам да нося собствените си дрехи — усмихна се тя.
Локлан изсумтя презрително и тя го стрелна с поглед — въпреки че вероятно той имаше право.
— Е, благодаря на всички, че дойдохте. Ще бъда кратък, защото е студено. Първо добрата новина ли искате или лошата? — попита Брус и потърка ръце, докато снегът продължаваше да прехвърча и всички те леко потропваха с крака.
— Още лоши новини ли? — попита мрачно Шолто.
— Боя се, че всичко е свързано.
— Тогава започни с лошата. Да се отървем от нея.
— Ами, както се страхувахме, пожарът наистина е засегнал част от наличностите. Боя се, че от първите няколко партиди, които опитахме от седемгодишното уиски в новите дъбови бъчви, уискито започва да се разпенва при наливане. — Той въздъхна. — Те бяха най-отзад в склада, най-близо до пожара, така че това може и да е всичко, но в най-лошия случай? Цялото количество може да е неизползваемо.
Локлан потрепери видимо, обърна се на другата страна и сложи ръце на хълбоците си, а Алекс си спомни какво й беше казал Торкуил за свиването на количествата след шест години — преди едно поколение някой беше изчислил погрешно и количествата бяха недостатъчни и без огънят да намалява останалото от резервите им.
Новите дъбови бъчви — макар и подходящи за някои други брандове — бяха нова и неизпитана категория за „Кенталън“, но Торкуил й беше казал, че това е единственият им шанс да се справят с кризата в снабдяването.
— Но ние така или иначе знаехме, че тези бъчви може да са засегнати най-зле — каза Брус, опитвайки се да смекчи новината. — Всичко останало в онзи момент, за щастие, беше достатъчно далече от огъня, за да няма прекалена промяна на температурата, а снегът помогна за разсейването на вонята от дима в склада. Надявам се, че ако успеем да започнем прибирането на бъчвите в следващите няколко дни и отново да регулираме температурите, за останалите количества няма да има трайни последствия.
— Но седемгодишното е златната ни кокошка — по-ниска цена, по-лек вкус — каза рязко Локи. — То ни носи нови поръчки, там са ни нужни количества сега, когато приближаваме към недостига.
— Да, и това е удар. Но добрата новина, която имам за вас, може всъщност да компенсира лошата. Всъщност по някакъв странен начин пожарът може да е бил за добро.
— Така ли мислиш? — измърмори саркастично Локлан, вдигнал ръка във въздуха, сочейки към обгорелите сгради зад тях.
— При разместването онази нощ открихме нови бъчви с малцово уиски, което беше в най-далечния ъгъл от огъня. Бяха затрупани точно зад шестдесет и седем годишното, нарочно скрити зад дървена преграда. Ако човек не знае, че са там, няма да ги види.
— И какво е? — попита Локлан.
— Точно това е въпросът — не знаем. Не е в инвентаризационната система и доколкото можем да кажем, никога не е било. Никой никога не го е виждал и няма нищо записано за него. Аз със сигурност нямах представа за него, а работя тук от почти петдесет години.