Последва кратко мълчание.
— Какво казваш, Брус? — намръщи се Шолто. — Че имаме малцово уиски, за което никой не знае?
Брус се ухили и потърка енергично ръце, но този път не само защото му беше студено.
— Аха, точно така. Казвам, че попаднахме на свещения граал — скрито малцово уиски. Осемдесет и пет годишно скрито малцово уиски.
— Осемдесет и пет…? — задави се Торкуил и наоколо отекна всеобщо ахване.
Алекс огледа групата — всички стояха с отворена уста, а Скай беше ухилена до ушите. Това очевидно беше нещо голямо.
— Но… делът на ангелите — заекна Торкуил. — Със сигурност не е останало нищо.
— И ние така помислихме, но мога само да кажа, че дядо ви сигурно е имал отличен бъчвар. Да не говорим, че на мястото, където беше складирано, земята беше влажна — според нас наблизо сигурно има воден източник. Така или иначе, това означава, че се е създала влажна атмосфера, която е забавила изпаряването. Трябва да проверим по-внимателно, но за момента изчисленията ни показват, че ще имаме достатъчно за шестдесет, може би за шестдесет и пет бутилки.
— Осемдесет и пет годишно малцово уиски — изрече тихо Шолто, повтаряйки думите отново и отново с вид на хипнотизиран. — Кое е най-старото, което е било на пазара?
— Седемдесет и пет годишната „Спейсайд“ на „Мортлах“ — отговори Локлан, без да се поколебае. — Четиридесет и четири бутилки по десет хиляди всяка и сто шестдесет и две по-малки бутилки по две хиляди и петстотин едната.
— Струва си да се помисли — кимна Торкуил, вперил поглед в братовчед си и кимайки силно, очевидно този път и двамата на една вълна. — Повече в по-ниския ценови диапазон отваря пазара.
— За него ни трябват нови бутилки — отговори Локлан. — Когато се появи, ще предизвика огромен интерес — трябва да е специално. Всъщност преди известно време имах идея за предстоящата частна резерва шестдесетгодишното да направим етикети, изковани от мед, но ще е още по-подходящо за това.
— Ей! — вдигна ръце Шолто. — Нека не избързваме, господа. Това трябва да остане строго поверително, докато не кажа. Не може да се говори за никакви бутилки за ограничени количества и специални етикети. Достатъчно неприятно е, че пресата все още е навсякъде наоколо, ако това стигне до погрешните уши, ще ни ограбят през нощта. — Той се обърна към майстор-блендера. — И освен това все още не е зададен най-важният въпрос. Вече наливахте ли от него, Брус? Какъв е вкусът му всъщност?
Брус поклати глава.
— Мислех, че трябва да го направим заедно. Ще бъде специален момент.
— Надяваме се — изрече предпазливо Торкуил. — А ако е минало прекалено много време?
— Е, има само един начин да разберем. Ще накарам да преместят бъчвите в лабораторията, там сигурността е най-голяма, а и, разбира се, не може да ги оставим тук отвън. Да се съберем ли всички там в осем вечерта? Разбирам, че е късно, но по-добре е да сме предпазливи и да изчакаме всички да си отидат у дома, не искаме тълпа.
— Правилно — кимна Шолто. — Значи всички в осем.
Групата се разпръсна, като всеки от тях си тръгна с определено повече енергия в походката, отколкото когато бяха дошли.
— Скрито малцово уиски, а? — обърна се Алекс към Скай и тръгна заедно с нея. — Дори звучи вълнуващо. Предполагам, че това е мечтата на всеки блендер, нали?
— Господи, така е. Както каза татко, това е свещеният граал за всяка една дестилационна. И преди съм чувала за скрито малцово уиски, но обикновено са били скривани нарочно, когато главният блендер не иска да ги използват за блендове, когато смята, че са прекалено добри за това.
— Но… „Кенталън“ не произвежда блендове. — Алекс сбърчи нос, объркана.
— Точно така. И не позволяваме на никого да използва нашето малцово уиски за своите блендове.
Алекс спря.
— Защо тогава е било скрито?
— Нямам представа — сви рамене Скай. — Но дядо сигурно е имал нещо предвид. Научил е татко на всичко за „Кенталън“, татко може да определи всяка реколта тук със завързани очи. Не мога да повярвам, че през цялото това време е имало скрито уиски, за което той не е знаел. Сигурно е прибрано по някаква дяволски сериозна причина.
— Но щом баща ти не знае, че неговият баща го е скрил, значи никога няма да разберем каква е била тази причина.
Скай кимна и сви безпомощно рамене.
— Така е, предполагам, че няма да разберем. Но ако е толкова добро на вкус, колкото би трябвало да е след осемдесет и пет години… — очите й светнаха развълнувано — кого изобщо го е грижа?