— И той каза нещо такова, въпреки че точните му думи бяха: „Болката променя хората“. Някаква болка ли имаш, Локлан?
Локлан я погледна и сложи ръце на коленете си с нетърпелива въздишка.
— Виж, каква точно е целта на всичко това? Направо съм се побъркал. Току-що имаше един проклет пожар, производството е спряло, направихме най-голямото откритие, с което компанията някога е трябвало да се справя, а ти ме караш да седя сред куп столове и да си говорим за срещата ти с мързеливия ми братовчед. Нямам време за…
— Имаш време, и да ти кажа ли защо? Защото тази компания не може да работи ефективно, ако двамата й ръководители воюват помежду си. Няма значение какво ще направиш — може да възобновиш производството или да поръчаш прекрасни нови бутилки за скритото уиски, или да направиш нова сграда за малцуване, но нищо от това няма да даде никакъв резултат, ако има проблеми на върха. „То“ ще пропадне, ако не оправите това „Ние“ между теб и Шолто. Не може да продължавате със сблъсъците. Видях ви заедно вчера — дори не слушате какво казва другият, просто бълвате собствените си планове. Чувате само това, което потвърждава историята, която си казвате, че е вярна, и така се заключвате в модел, който ще се повтаря, докато…
— Докато?
— Докато единият от вас изгуби.
— Е, няма да съм аз.
— Почти целият борд и семейният съвет са против теб, Локлан.
Той не отговори нищо и след малко тя добави:
— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че такава динамика всъщност е нещо съвсем обичайно за семейните компании?
— Не особено.
— А ако ти кажа, че всъщност мога да сложа край на това положение между вас двамата?
— Ще ми бъде трудно да повярвам.
— Ами, ще ти го докажа още сега.
— Как?
— Ще направим жива карта — отговори тя и посегна към куп листове и писалка на пода.
Той наклони глава назад и затвори очи.
— Трябваше да се досетя. В крайна сметка си терапевт.
— Не. Аз не искам да те слушам как говориш за детството си, по-добра съм от това. Аз мога да ти дам решения. Не го ли искаш — за доброто на компанията?
— Не ми играй с тази карта. Аз съм единственият, който се интересува от компанията. Останалите се интересуват само от печалбата — сопна се той.
— Но „Кенталън“ е бизнес, не семейство.
— Грешиш. „Кенталън“ е и двете. Но те не го виждат, както и ти.
— Виж, тук съм от по-малко от две седмици и ми е ясно какво означава за теб тази компания. Никой не се втурва в пламтящия огън по друга причина освен любов. Тази компания е целият ти свят, твоята идентичност, разбирам го. Тя е и твоето бъдеще, и наследството от родителите ти. Израснал си с мисълта, че един ден ще поемеш работата от баща си…
— Не започвай с него — изрече предупредително Локлан. — Ако мислиш, че ще стоя и ще те слушам как стоварваш вината върху родителите ми, ще те закарам на ферибота още сега.
Тя го погледна, учудена от прекалено силната му реакция. Почти не беше споменавала родителите му.
— Добре. Кажи ми съвсем накратко защо според теб Шолто ме извика тук? — попита Алекс, сменяйки темата, за да го накара да се успокои. — Какъв е коренът на проблема?
Локлан се облегна назад в стола си, кръстосал крака в глезените, скръстил ръце на гърдите си. Не съзнаваше, че го прави, но физически блокираше достъпа й до себе си.
— Предполагаемо гневът ми?
Алекс беше учудена, но доволна. Не беше очаквала толкова честен отговор толкова скоро. Написа думата „гняв“ на един от листовете хартия в скута й.
— Добре, значи проблемът е гневът. И към каква цел според теб трябва да се стремим? Ако двамата искаме да постигнем нещо заедно, какво ще бъде то?
— Ами, предполагам, ако използвам думите на всяка кралица на красотата, това ще бъде мир — отговори той, като от всяка дума се изливаше сарказъм.
Тя си го записа.
— Добре. Значи мирни работни отношения ли имаш предвид? Или спокойствие?
— И двете.
— И така, проблем е гневът, цел е мирът — промърмори тя, поглеждайки профила му, докато той се взираше решително през високите прозорци на столовата, сякаш беше свързан с електроди и от време на време пускаха електричество. — Имаш ли някакви ресурси, които да ти помогнат да постигнеш тази цел? Подкрепяща система. Не е нужно да е просто умение или отношение…
— Тичам.
— Да, спомена го по-рано. А някой човек, някой, когото може да смяташ за съюзник, с когото можеш да говориш, на когото можеш да се довериш? Има ли такъв човек?
— Да.
— Кой?
— Рона.
Сега беше неин ред да замълчи.