— Кучето?
— Тя ме изслушва — сви рамене той.
Алекс искаше да попита дали говори. Вместо това примигна, скривайки истинските си чувства.
— С нея ли говориш?
Той кимна и тогава тя ги видя, веселите искрици в очите му, които се присмиваха, присмиваха се на нея. Усети как в гърдите й се надига гняв.
— А Скай?
Той се намръщи, сякаш озадачен от предположението.
— Не.
— Защо не? Ясно е, че все още сте близки.
— Не сме близки.
— Как може да говориш така? Тя се качи с теб в линейката. Не се отдели от леглото ти два дни и две нощи.
— Не съм го искал от нея.
— Тя очевидно все още е дълбоко привързана към теб.
— Не, не е — изсумтя презрително той.
Алекс се втренчи в него, опитвайки се да намери поне едно нещо, за което да се хване в този човек, но сякаш търкаше гранит с гласпапир.
— Очакваш да повярвам, че между вас не е останало нищо, след като тя прави всичко това за теб? Имате общо куче, щели сте да прекарате живота си заедно.
— Да. А после не го направихме.
Не — помисли си Алекс. — Ти си я зарязал, изоставил си я вечерта преди сватбата, когато роклята й вече е висяла в края на леглото и ноктите й са били лакирани, цветята са били откъснати и гостите са били пристигнали.
— И защо?
— Не е твоя работа — отговори безцеремонно той.
Тя опита по друг начин. Не можеше да няма друг начин.
— Добре. Тогава да говорим за доверие. На кого можеш да повериш живота си?
— Рона.
Никога по-рано не беше удряла клиент, нито някога беше се изкушавала повече. Накара се да се усмихне.
— Това, което искам да кажа, е, че ако животът ти е застрашен, на кого ще се довериш да те спаси?
— Рона.
— Локлан, не може да продължаваш да споменаваш кучето! Трябва да е човек. Дай ми име.
Той сви рамене.
— Наистина ли се опитваш да ми кажеш, че в целия свят няма човек, на когото можеш да се довериш?
— Доверието е надценено — погледна я студено той.
— Не — възрази тя. — Доверието е в основата на всичко.
— Имам кучето си. Приеми го.
Алекс си пое ядосано въздух.
— Добре. За съюзник слагаме Рона — каза през стиснати зъби тя и надраска името на кучето на друг лист хартия.
Тя стана и остави по един лист на всеки от четирите стола точно когато телефонът, който бе оставен в краката й, иззвъня с ново съобщение.
Локлан автоматично погледна надолу. Когато видя името на екрана, изражението му се промени и той го взе.
— О, виж колко сладко — присмя се той. — Братовчед ми не може да спре да мисли за тебе. Как е утре за вечеря?
— Дай ми го — грабна го от ръцете му Алекс. — Това е нещо лично.
— Мисля, че каза, че не е било среща.
— Не беше.
— Тогава защо се изчервяваш? — попита той, докато тя прибираше телефона, без да прочете съобщението. — Не е ли ужасно неетично да ходиш на срещи с клиент?
— Той не ми е клиент — отговори тя, преди да разбере смисъла на въпроса. — И не беше среща.
— Значи няма пак да се виждаш с него?
— Това не е твоя работа.
— Не виждам защо не. Ти изглежда смяташ, че може да питаш каквото пожелаеш за отношенията между мен и бившата ми годеница, но когато въпросът е насочен към теб…
— Това е различно.
— Защо?
— Защото не сме тук, за да говорим за моя живот или за моята работа. И защото професионалното ми мнение е, че ти си истинска развалина. Личните ти отношения са истинска бъркотия — със семейството ти, с бившата ти годеница — и това се отразява на способността ти да вършиш работата си.
— Това са просто глупости.
— Не е вярно и ще ти го докажа. Ела и застани ето тук — каза властно тя, като се изправи и застана до стола в центъра.
Той я погледна гневно за момент, като и двамата едва сдържаха истинските си чувства, обаче този път направи каквото му каза, но изражението му издаваше очевидния му скептицизъм.
Тя си пое дълбоко въздух, благодарна, че беше медитирала преди закуска тази сутрин, това винаги й помагаше да разсее напрежението си.
— Ще направим жива карта — физически символ на теб и системата, в която в момента си затворен, така че да можеш да видиш динамиката в действие. Сега седни тук. Този стол си ти. Нали? — показа му тя листа на седалката, на който беше написано името му.
— Щом казваш.
— Сега искам да ми кажеш къде по отношение на твоя стол искаш да сложа проблема, който току-що идентифицирахме като гняв. — Тя застана зад стола, на който бе сложила листа с думата „Гняв“, написана на него.
— Ето тук — сви рамене Локлан.