— Къде? Вляво? Дясно? Пред теб? Кажи ми точно.
Той стана, взе мълчаливо стола и го сложи върху този, на който бе седял.
— Ето така.
Алекс замълча за момент, всъщност леко зашеметена…
— Добре. Добре. А къде да сложа целта, която се стремим да постигнем, която току-що идентифицирахме като мир? Къде я виждаш по отношение на мястото, където си сега?
Той завъртя брадичка напред.
— Там ли? — попита тя, взе стола и го премести на малко разстояние от него. — Тук?
— По-нататък.
Алекс направи още три крачки.
— Тук?
— По-далече.
— Кажи ми кога да спра. — Тя вдигна отново стола и се отдалечи, приближавайки се все повече и повече до събраните до стената столове и до вратата.
— Там.
Алекс остави стола и погледна към Локлан. Почти беше излязла от стаята, той едва се виждаше.
— И накрая съюзникът ти Рона — въздъхна тя, върна се и взе листа, който беше останал на стола.
— Тук — каза той и посочи мястото до краката си.
Алекс остави стола и погледна назад към начина, по който бяха подредили столовете.
— Добре, значи ти си тук с гнева, или проблема, буквално върху теб, съюзникът ти е до краката ти и целта… ами, почти отвън.
Тя примигна, втренчена в столовете. Никога по-рано не беше виждала нещо подобно. Беше толкова мрачна картина като Писъкът, където перспективата за намиране на решение беше буквално далечна надежда.
— Как се чувстваш, като виждаш динамиката, начертана така?
Той се огледа, стана и обиколи бавно наоколо, като очите му се местеха между различните столове и клаустрофобичната близост на някои, голямото разстояние до други. Алекс видя, че той разбира какво казваше това — раменете му бяха отпуснати, главата сведена, краката се влачеха по пода. Той я погледна.
— Чувствам се оправдан.
— Оправдан?
— Да. Казах ти, че е безнадеждно — отговори той с равен глас. — Няма какво да направиш. Може би сега ще ме чуеш.
— Локлан, винаги има начин…
— Не, няма, невинаги. Откажи се, Алекс, отиди си у дома. Това не е твой проблем. Тук не можеш да направиш нищо.
— Аз съм най-добрата в професията, Локлан! — изрече яростно тя. — Аз съм единственият човек, който може да ти помогне.
— Боя се, че не вярвам в това. Как изобщо се измерва успехът ти?
Алекс знаеше, че може да го докаже — работата й с президента на огромна телекомуникационна група в Съединените щати беше променила начина му на мислене така, че в рамките на година той бе извел компанията от предупреждение за спадане на нивото на печалбите до ППП (първично публично предлагане); беше помогнала на председателя на една германска банка да изгради бизнеса отново, след като търгуване с вътрешна информация бе довело банката почти до фалит. Но тук не ставаше въпрос за работата й. Той не я ценеше, защото й нямаше доверие — не че имаше доверие на някого, — но в нейния случай това беше и защото не я уважаваше.
И можеше ли да го вини за това? От момента, в който беше пристигнала тук, по причини и във, и извън нейния контрол, тя беше изгубила достойнството си и като следствие от това и авторитета си. А за човек като него — изолиран, гневен, изпълнен с недоверие — това я правеше без значение. Опитите за емпатия — усмивките и правенето на услуги като предлагането на кафе — нямаха никакъв резултат. Калъм беше прав, нямаше да стигне до него с приказки. Това беше като да опитваш да разчупиш замръзнало езеро, като духаш балончета и докато той не поискаше промяна, тя не можеше да го накара да я постигне.
Алекс сложи ръце на хълбоците си и се приближи до него, приковавайки го с поглед.
— Какво да направя, за да те накарам да ми повярваш, Локлан?
— Не можеш. Не притежаваш това, което е нужно.
— Защо не?
— Първото нещо е, че си прекалено млада.
— Средната възраст на клиентите ми е петдесет и осем и нито един от тях не е имал проблем с това.
— Не? Е, те може да харесват това, че им правиш кафе или че си „бъбрите“, или че си играеш със столове и очертаваш различни форми в стая. Но аз не виждам в теб нищо, което да ме накара да помисля, че разбираш какво е нужно, за да бъдеш в играта на моето ниво.
— И какво точно е то?
— Предприемчивост. Огън. Безжалостна амбиция. Инстинктът да убиваш.
Алекс усети, че кипва под сразяващата му преценка, сякаш тя прекарваше времето си в подреждане на цветя и разучаване на танцови стъпки. Той мислеше, че е безполезна, просто някаква глупава консултантка, която проповядва любов и доброта на работното място. Инстинктите й й казваха да му разкаже какво всъщност става тук, защото той нямаше представа с кого си има работа или срещу какво е изправен, и че когато ставаше въпрос за вълк в овча кожа, тя е типичният пример. Но резкият отговор спря в гърлото й. Така трябваше.