— Съжалявам, Хайд — каза решително той. — Направи всичко, което можеше, но това няма да проработи. Мога да се справя с Шолто и сам. Просто се качи на ферибота и си отиди у дома.
Той излезе от стаята, без дори да стисне ръката й, вратата се затвори зад него и Алекс изрита най-близкия стол, запращайки го с трясък на пода. Искаше й се да закрещи.
Започна да обикаля стаята, правейки малки кръгове, като стискаше и отпускаше ръце, принуждавайки се да диша дълбоко. Да, много й се искаше да се махне от това проклето място и да се върне в разкошната тишина на апартамента си в „Мейфеър“. Щеше да се радва никога повече да не види този човек или да му прави кафе, щеше да се радва да не й се налага да се усмихва насила, когато изпитваше омраза в сърцето си. Но въпреки всички причини да си тръгне имаше една много по-силна да остане.
Тя гледаше през прозореца как Локлан отива до изгорялата сграда за малцуването и започва да говори с последните останали пожарникари, които все още провеждаха разследването си. Жълта лента ограждаше мястото и потрепваше леко на тихия бриз. Видя го да жестикулира с ръце — движенията му — сигурни и властни, винаги абсолютно уверен в себе си.
Но я беше подценил на свой риск. Беше опитала да направят това по любезния начин, но ако искаше инстинкта на убиец, щеше да го получи.
— Офисът на мис Хайд? — попита Луиз, потискайки раздразнението в гласа си заради това, че звъняха точно когато излизаше от офиса. — О, здрасти, Алекс.
Навън беше тъмно и валеше, дългите светлини на колите се движеха нагоре по стените и край прозорците. Тя се върна до бюрото и седна на ъгъла, все още с палтото си. Беше се надявала да отиде на фитнес в шест и половина.
— Не, не, всичко е наред, просто свършвах някои бележки… Да, всичко е наред тук, няма никакви проблеми. Карлос току-що си тръгна, а Джанет излезе рано, за да отиде на коледен концерт в „Сейнт Мартин“. Как са нещата при теб? Някакъв напредък с мистър Чаровен?
Тя наклони глава настрани и разклати леко в ръката си ключовете за офиса.
— Какво направи…? Неговото куче? Господи, какъв глупак — въздъхна тя. — Честно, не знам как го търпиш. И какво ще правиш?
Тя извъртя очи и свали палтото си, балансирайки телефона между брадичката и рамото, докато отново включваше компютъра.
— Да, разбира се, че мога… Не, не е проблем. Все още довършвах нещо.
Забеляза, че орхидеята имаше нужда от поливане, хвърли палтото на облегалката на стола и започна да пише.
— Значи искаш да отида сега…? Да, на път за спирката така или иначе минавам покрай апартамента ти.
Докато слушаше списъка с нарежданията, Луиз прочисти гърло.
— Може ли да замине с мотор? Ще е по-бързо… Добре, ще наема кола… Да, може да го вземат след час и ще е при теб утре преди закуска… Ъхъ, ако ми изпратиш адреса.
Спря да кима, а пръстите й останаха да потрепват над клавиатурата. И когато проговори, гласът й се бе вдигнал с една октава.
— Моля? Пушката си ли каза, че искаш?
Седемнадесета глава
Перките тъкмо бяха започнали да прорязват въздуха, когато Алекс изтича приведена по поляната. Пристигането на Шолто предишния ден означаваше, че доста от снега е отвят, оставяйки един кръг от оголена жълта трева.
Тя сграбчи дръжката и отвори силно вратата.
— Хиляди светии! — извика Локлан, вдигайки ръка към гърдите си. — За малко да получа сърдечен удар! — Той се намръщи. — Не може просто да изтичаш към хеликоптер, когато перките работят! Ами ако бях започнал да се движа?
— Успокой се. Не е като да се качвам на такова нещо за първи път. Знам кога да се отдръпна.
— Какво… какво, по дяволите, правиш тук? — попита той, когато тя влезе и остави малката си чанта в краката си. След това помаха весело на мистър Пеги, който отново бе потеглил и само горната част на сивия му ленд ровър се виждаше над каменната ограда. Не беше лесно да се върне дотук навреме.
— Идвам с теб, разбира се. Торкуил ми каза, че ще използваш хеликоптера за уикенда. А аз си мислех, че ще пътуваме с кола.
— Не отивам в Лондон — присмя се той.
— Ами, не, разбира се, знам — сви рамене тя. А после добави, защото той я гледаше невярващо с отворена уста: — Макнаб, помниш ли?
— Какво? Да не би да идваш!
— Разбира се, че идвам, имахме уговорка. Ако ти ми сътрудничиш, аз ще участвам в Макнаба с теб.