— Но аз не съм сътрудничил!
— Напротив. Искам да кажа, че знам, че не сме постигнали колкото се надявах — не можеше да стане заради пожара, — но сесията ни беше много… — Тя се замисли за подходящата дума. — Полезна. Напредваме, Локлан, наистина напредваме.
— Не е вярно.
Алекс наклони глава.
— Не мислиш ли, че аз съм тази, която трябва да прецени?
— Не!
— Предполагам, че не може да кажеш друго — отговори безгрижно тя, без да направи опит да слезе. След това въздъхна и сви развълнувано рамене. — Е, аз нямам търпение за това, въпреки че — ще бъда честна — и малко се притеснявам. Знаеш ли каква е прогнозата за уикенда?
— Не може наистина да мислиш, че съм искал да дойдеш с мен? — втренчи се невярващо в нея Локлан.
— Защо не? — примигна тя. — Покани ме едва миналия уикенд. Имаше и свидетели — усмихна се тя.
— Но заради пожара… не говорихме повече за това.
— Не знаех, че е трябвало.
— По дяволите… — измърмори Локлан с вид на победен. Изтощен. Ясно беше, че ако иска да я свали, щеше да се наложи да слезе и сам да я издърпа навън. (Не че според нея не можеше да го направи.) Той се обърна отново към контролното табло със свирепо изражение, следващия момент се завъртя към нея с радост в очите. — Чакай, какво ще облечеш? Не може да облечеш това — добави той, посочвайки тесните й дънки, завързаното с колан палто на „Бърбъри“ и испанските ботуши на Пенелъпи Чилвърс, чиито кожени пискюли все още се полюшваха.
— Разбира се, че не — засмя се Алекс. — Не се тревожи, екипът ми пътува с куриер нататък и трябва да пристигне преди закуска.
— Но аз не мога да не се тревожа. Знам точно колко слаба е връзката ти със собствения ти багаж и ти казвам още сега — няма да ти дам нищо мое.
— Дори не бих си и помислила да поискам — усмихна се тя. — Ако трябва да отида на лов с пижамата си, така да бъде.
Алекс се усмихна, но горещо се надяваше, че тази шега няма да предизвика съдбата, защото в момента не беше в добри отношения с боговете на пътуването.
Локлан отклони поглед и Алекс усети, че се отпуска малко, че, изглежда, блъфът й е успял. Настъпи мълчание, докато той се съсредоточаваше върху апаратурата и перките започнаха да се въртят по-бързо.
— Не знаех, че можеш да пилотираш — каза тя впечатлена.
— Все още не знаеш дали мога — промърмори той, вперил поглед напред.
— Туш съм — усмихна се Алекс. Реши, че може да го мрази и въпреки това да се смее на шегите му.
Издигнаха се във въздуха, като носът на хеликоптера сочеше леко надолу, а изражението на Локлан беше напрегнато, докато минаваха над дестилационната. Преминаха над комините на пещта, от които не излизаше дим, и покритите с плочи сгради, заобиколени с каменни зидове, се превърнаха в неясни шарки под краката им, а сивото море се блъскаше в брега от другата страна на поляната. Алекс видя издатините и извивките на острова, видя как земята се издига и слиза надолу, лишена от дървета, покрита с пирен, ечемичени ниви и торфени блата, а брегът е една нагъната ивица от безмилостни, остри скали и извити златни заливи. Видя Порт Елън и пътя, който водеше навътре в острова, покрай къщата за гости (видя, че мистър Пеги паркира ленд ровъра) към Баумор и Лох Индал. Полетяха над водата и над съседния остров Джура, а бурните води на пролива Саунд се виждаха дори и от такава височина. Алекс вдигна поглед към хоризонта. Отвъд тясната ивица море беше Шотландия, с високите планини в северната й част, които като сурови стражи пазят бреговете, заснежени древни планини, покрити с борова гора в подножията си.
Тя погледна към Локлан, който бе напълно концентриран в работата си, докато се плъзгаха край пурпурни облаци, устремени към хоризонта, преди слънцето да се скрие от погледа.
— Всичко наред ли е? — попита той, без да обръща глава, с учудващо ясен глас в слушалките й.
— Ъхъм. Откога имаш свидетелство за пилот?
Той я погледна объркан.
— Ако ти кажа, че от миналия месец…
— Няма да ти повярвам, не — разсмя се тя.
— Не се притеснявай. Няма да го оставя да угасне. — Той замълча. — Надявам се.
Алекс се усмихна и погледна отново назад през прозореца. Обожаваше да лети с хеликоптер, защото освен очевидното удобство това беше по-лично, по-непосредствено преживяване, отколкото летенето със самолет, някак по-емоционално. Обичаше да гледа надолу и да вижда земята, простряна като одеяло за пикник.
— Летяла ли си в такъв и по-рано? — попита Локлан.
— „ОгъстаУестланд Гранд“? Разбира се — сви рамене тя. Той нямаше предвид това и тя го знаеше, но беше време да започне да му дава някакви знаци, че няма да я победи така лесно, както си бе въобразявал. — Но предпочитам „Бел 430“.