Усети погледите му върху себе си като горещи стрели.
— Значи пътуваш много с хеликоптер, така ли? — попита Локлан.
— Само за кратки разстояния.
Той замълча за момент.
— Това обяснява защо не беше впечатлена от моя „Астън“.
— „Астън“ е прекрасна кола. И винаги впечатлява.
— Е, ти си единствената жена, която е пътувала в колата ми и не е прекарала цялото време да гали кожата сякаш е куче.
Алекс го погледна учудено.
— Ами, може би ще трябва да помислиш какви жени возиш в колата си — пошегува се тя, чудейки се колко точно е возил. Спомни си жената от миналия уикенд. Коя беше тя? Беше ли нещо сериозно?
— Освен това колата ти не трябва да се обижда, защото и двамата знаем, че онази вечер не бях в състояние да изразя възхищение от нищо — добави след малко тя.
— Не знам. Очевидно беше проявила достатъчно възхищение към уискито.
— Предполагам, че си прав — разсмя се отново Алекс.
Той помълча известно време.
— Кое ти хареса най-много? Или не си спомняш?
— „Макалън“, тридесетгодишно — отговори без колебание тя.
Той кимна.
— Чудесно уиски. Почти толкова добро, колкото и нашето. — Помълча още малко. — Тогава е още по-жалко, че пропусна скритото уиски снощи. Щом си харесала тридесетгодишното „Макалън“, значи щеше да се влюбиш в това. И вероятно е единственият шанс, който ще имаш да го опиташ. Най-старото отлежало малцово уиски на света — въздъхна той.
— Освен ако не си купя една бутилка.
— Ще ги продаваме по четиридесет хиляди едната.
— О, тогава най-добре да купя две — отбеляза тя.
Той се усмихна и поклати глава, приковал поглед право напред.
— Не мога да те разбера. Нямам представа какво представляваш.
— Да, съвсем ясно ми го показа — отговори провлачено Алекс. — Определено съм като сфинкс за теб, знам. Ако това те успокоява, ти също се загадка за мен, така че поне може да останем на тъмно заедно. — Намръщи се, когато чу как звучат думите й, не беше искала да се получи така. — Знаеш какво имам предвид.
Погледна надолу към пейзажа под тях — дългите, огледални води на Лох Ломонд се простираха в далечината, оградени от всички страни от стръмни планини, а квадратните силуети на индустриалната зона на Глазгоу загрозяваха хоризонта.
— И кой е в групата? — попита тя.
— Обичайните хора, мисля, че всичко десет. Домакините са ми приятели от университета — Амброуз Арбътнот и жена му Дейзи, неговото семейство притежава имението „Бородейл“. Четири хиляди декара на двадесет километра от Пърт.
— Ще можеш ли да вървиш? — попита тя. — Преди два дни излезе от болницата.
— Не ми напомняй. А и точно това ми предписа докторът. Много свеж въздух и леко физическо натоварване.
Алекс погледна към драматичния пейзаж с високи стръмни планини и малки полянки. Не й изглеждаше, че натоварването ще е много леко.
— Добре, и кой друг? Амброуз и Дейзи…
— Макс Фишър и жена му Ема. Той е кардиолог, тя е медицинска сестра.
— Ооо.
— Ммм.
— И с тях ли се познаваш от университета?
— С него. Но почти всички, които ще дойдат, са от „Стени“.
— „Стени“? — попита тя.
— „Сейнт Андрюз“.
— О. — Стомахът й се сви. — Какво си учил там?
— Икономика и политика. — Локлан извъртя очи. — За да зарадвам баща си.
— А какво си искал да учиш?
— География.
— Наистина ли? — попита с интерес тя.
Той я погледна учудено.
— Винаги съм изпитвал необясним интерес към речните системи.
— Това наистина е странно.
Локлан сви рамене.
— А ти къде си учила?
— Не съм.
Последва шокирана пауза.
— Не си учила в университет?
Винаги беше мразила този въпрос.
— Не. Исках да получа практически опит и се радвам, че го направих. Що се отнася до мен, просто спечелих три години.
— Ами, предполагам, че това обяснява странния контраст между младостта и опита ти — каза след малко той.
— Точно така — потвърди кратко Алекс. — Освен това минах програмата на университета сама. Квалифицирана съм колкото всеки един психолог, просто нямам снимка от завършването.
— Минала си програмата? — не можа да повярва той.
— Ъхъм.
— Кой би направил това? Защо да не учиш в университета и въпреки това да свършиш цялата работа?
— Ами, очевидно съм била много скучна тийнейджърка — отговори тя, като използва самокритичността, за да отклони вниманието от притеснението си, докато гледаше през прозореца и се опитваше да изглежда спокойна. Хората обикновено реагираха като него — зашеметени, а след това притеснени. Образът, който представяше сега на света с лъскавата коса и изящни гласни, предполагаше определен произход и добре известен път в живота — частно училище, година пътуване, университет, а след това работа в банката на бащата на приятел. Но за разлика от него тя не беше родена с този начин на живот — беше създала образа си с амбиция и много труд. Той нямаше представа откъде идваше тя и какво й бе струвало да стигне дотук.