— И така, Амброуз и Дейзи — каза небрежно Алекс, спасявайки разговора и себе си. — Макс и Ема…
— Ъм, Сам и Джес. Той продаде едно приложение и се пенсионира на зрялата възраст тридесет и две. Тя илюстрира детски книги. Ъм, кой друг? — Той сбърчи чело в опит да се съсредоточи, като в същото време се занимаваше и с някакви уреди. Здрачът бе отстъпил пред мрака и тя видя светлините, които проблясваха отвън, знак за онези на твърдата земя, че те са в небето. — О, как можах да забравя, Ана и Елиз. Те са…
Алекс го наблюдаваше, чакайки.
— Заедно? — помогна му Алекс.
— Точно така.
— Еха. Лесбийки. Колко напредничаво — каза тя с натежал от ирония глас.
— Какво? — попита агресивно той.
— Можеш да изречеш тази дума, нали знаеш. Не е точно табу.
— Е, ами… — изсумтя той. — Опитвах се да съм дискретен.
Алекс извъртя очи.
— Най-добрият ми приятел в училище беше гей. Не е голяма работа. Не бъди такъв глупак.
— Не бъди какво? — попита сърдито той.
— Чу ме. Значи, ако съм запомнила правилно, имаме Амброуз и Дейзи, Макс и Ема, Сам и Джес, Ана и Елиз… — започна да брои на пръсти тя.
— И аз — сви рамене той, а след това добави: — И ти. Аз и ти.
— О — каза тя и се размърда притеснено. — Разбирам.
— Какво?
— Нищо.
— Очевидно не е нищо. Какво има?
— Ами, иска ми се да ми беше казал. Мислех, че е корпоративно събитие. Не бях разбрала, че е събиране с приятелите ти от университета.
Внезапно той се засмя учудено.
— Не ми даде възможност, скачайки като Рамбо във вертолета!
— Ти ме беше поканил! — сопна се тя.
— Веднъж.
— Веднъж? Колко покани трябваше да очаквам?
— Знаеш какво искам да кажа! Оттогава се случиха много неща, с пожара и така нататък… Освен това знаеш, че го казах само в гнева си.
— Какъв гняв? Защо? Мислех, че е приятелски разговор след лова.
Думите й бяха неискрени, тонът прекалено невинен, за да звучи правдоподобно, но Алекс искаше да го накара да го каже, да признае моментната завист, която го бе подтикнала да направи спонтанно — и неразумно — предложение. Нима като главен изпълнителен директор не виждаше, че не може да си позволи да действа безразсъдно и необмислено?
— Знаеш много добре, че аз просто…
— Просто… — повтори тя, наблюдавайки го внимателно. Челюстта му отново пулсираше.
— Забрави — измърмори той.
Последва напрегната тишина и Алекс се запита защо всеки разговор с него се превръщаше в битка. Дали караше всички да се чувстват така изтощени или само нея?
— Тези твои приятели ще имат ли нещо против? — попита тя.
— Не. — Последва още една пауза. — Но ще бъдат изненадани.
— Съжалявам за това.
Той сви рамене.
— Вероятно ще си направят и погрешни изводи, така че… Просто те предупреждавам отсега — измърмори той.
— Искаш да кажеш, че ще предположат, че ние сме… — Не можеше да се накара да произнесе думата. — Заедно?
Той отново сви рамене. Тя го наблюдаваше.
— Вероятно. Обикновено не водя никого на Макнаба.
— А жените, които галят колата ти?
— Не.
— И тази от миналата седмица?
Той се намръщи в последвалото кратко мълчание.
— Откъде знаеш за нея?
— Е, тя не беше точно дискретна, застанала в градината ти, завита само с чаршаф!
— Тя е просто… приятелка — погледна я гневно Локлан.
— Ммм, наистина изглеждаше приятелски настроена.
Той й хвърли намръщен поглед.
— Между нас няма нищо.
— Щом казваш.
— Казвам го. Имаме просто споразумение, нещо временно, когато е тук. Съпругът й понякога играе голф тук.
— Съпруг? О, хубаво — каза саркастично Алекс, отвръщайки поглед.
— Ей, тя ми казва, че бракът й е приключил, и аз й вярвам. Честно казано, не ме интересува — нито един от нас не иска нещо повече. Освен това съм свободен човек, не се преструвам, че живея като монах. Не че е твоя работа, по дяволите, освен ако не мислиш, че ще проваля бъдещето на компанията, ако тя не отговаря на съобщенията ми.