Страните на Алекс пламнаха в тъмното, но тя не отговори, потъвайки в сърдито мълчание. Той наистина беше отвратителен.
Двадесет минути по-късно двамата се носеха надолу в ледено мълчание, а земята грееше в червено. Цветните лехи се развяха от вятъра, когато хеликоптерът кацна на моравата на голяма каменна къща с квадратна кула и фонтан със замръзнала вода отпред. Тук нямаше сняг, но скреж вече покриваше градината и тревите стояха изправени в коравите си бели палта.
Докато Локлан минаваше през процедурата за изключване, Алекс погледна към голямата къща. От различни стаи на трите етажа грееха светлини, стълбището беше драматично осветено от прожектори, а на входната врата висеше венец, голям колкото гумата на камион.
Перките вече бяха спрели и двамата тъкмо скачаха от кабината, когато вратата се отвори и през нея се втурна един мъж. На главата му подскачаха пясъчноруси къдрици, а той беше по-енергичен и от кокер шпаньол.
— Фаркар! — извика мъжът, разперил широко ръце, докато двамата вървяха през моравата, преметнали през рамо чантите си — и пушките на Локлан, — а тревата скърцаше под краката им.
— Най-добре да ме наричаш Локи — каза й тихо Локлан, докато се приближаваха.
— Защо?
— Защото ще помислят, че е странно, ако не ме наричаш така. Само майка ми ме наричаше Локлан и винаги, когато го кажеш, имам чувството, че съм извикан, за да бъда наказан.
— Е, съжалявам за това — каза тя със саркастична усмивка. — Хаштаг не съжалявам.
Той се разсмя.
— Моят човек! — каза домакинът им — Амброуз, предположи тя, — прегръщайки го. Беше огромен, най-малко метър и деветдесет и гръден кош почти толкова широк.
— Глупак — каза Локи, пляскайки го силно по гърба с явна обич.
Двамата се отдръпнаха един от друг.
— Е, здравейте — каза Амброуз, поглеждайки към Алекс с объркана усмивка и явно любопитство. — Амброуз Арбътнот.
— Алекс Хайд. За мен е удоволствие да се запознаем — пое ръката му тя.
— Удоволствието е изцяло мое — отговори Амброуз, поглеждайки бързо от единия към другия.
— Ъм, в момента Алекс работи с нас като мениджмънт консултант — каза бързо Локи, прочиствайки гърлото си, но отново се закашля.
— Опитвате се да го вкарате във форма, така ли?
Локи продължаваше да кашля.
— Господи, човече, да не си започнал да пушиш по петдесет на ден?
Локи се опита да се засмее и очите му се насълзиха.
— Значи не сте разбрали за малкия ни пожар? — каза дрезгаво той.
— Пожар? В „Кенталън“? — попита Амброуз и усмивката му изчезна.
Локи кимна.
— Господи, наистина ли не сте чули? — попита той, когато очите на Амброуз се изпълниха с тревога.
— Побързайте, да влизаме вътре, сигурно не е добре да си на студа. Всички те очакват — каза Амброуз и ги поведе вътре. — Само като си помисля, че смятах, че единственият проблем ще е да приземиш това нещо.
— Проблем? — попита Алекс, наострила уши.
— Да, Дейзи се тревожи цял ден, че ще разбие това нещо и ще опърли моравата. Получи свидетелството си едва миналия месец.
Алекс отвори невярващо уста, докато Амброуз ги водеше, а раменете на Локи, който вървеше след него, се разтресоха от смях.
Осемнадесета глава
Минаха през впечатляващо фоайе, в средата на което бе поставена десетметрова елха, а покрито с червен килим стълбище се извиваше нагоре покрай двете стени, украсено с кичести гирлянди от евкалипт, увити около перилата. Джентълмени с перуки и дами с дантелени шапки гледаха надолу със строги изражения от портрети, между които бяха закачени еленови глави, а на средновековен дървен сандък бяха подредени месингови кани. Вероятно е изглеждало така през последните триста години — помисли си Алекс.
— Много ми харесва това, което сте направили с къщата — каза сухо Локи, докато вървяха по скърцащия дъбов под към един коридор отзад.
Амброуз се засмя, водейки ги през поредица от стаи, боядисани в наситени цветове и облицовани с дървена ламперия.
— Звучиш като жена ми. Какво не би дала за една стена в цвят магнолия. — Той погледна назад. — Ти къде живееш, Алекс?
— Лондон.
Той кимна, сякаш беше очаквал нещо такова.
— Разбира се. Хубаво градче. В коя част?
— „Мейфеър“.
— О, ти си в господарската къща — пошегува се Амброуз с блеснали очи. — Мисля, че може и да се целиш прекалено високо, Локи, стари приятелю.
— Не, не е… ние не сме…
Но вече бяха влезли в една стая и когато ги видяха, шумът от разговора внезапно спря. Когато видяха нея.