— Утре е церемонията на „Пазителите на Куейк“ — отговори Ана.
Все едно беше казала нещо на древногръцки.
— Кое?
— Това е общество на производителите и почитателите на уиски. Много ексклузивно за онези, които ги вълнуват такива неща. Ще удостоят Локи с титлата „Мастър“, което е огромно събитие — обясни Ана.
— Сигурно затова не го е споменал — предположи Джес. — Никога не е обичал да вдигат шум около него.
— Да, може би.
Алекс довърши питието си.
— Не мога да повярвам, че не ти е казал — изрече със съчувствие Елиз. — Мъже. Никакво чувство за предварително планиране.
— Имаш ли нужда от рокля? Сигурна съм, че ще намерим нещо, което да ти става — предложи мило Дейзи. — Въпреки че си толкова миниатюрна, че сигурно ще трябва да е от слабия ми период през 2006 до 2009 г., когато бях на диети, за да вляза в сватбената рокля на бабата на Амброуз. Шестдесет сантиметра талия, моля ви се!
— Толкова си мила — поколеба се Алекс. Нямаше, нямаше, НЯМАШЕ отново да взима назаем чужди дрехи! — Но, за щастие, винаги слагам и една черна рокля в багажа си. Човек никога не знае кога може да му потрябва.
Беше наполовина лъжа. Тя наистина винаги слагаше в багажа си една дълга копринена рокля на Аманда Уейкли с възел под бюста, която беше изваяна, елегантна и можеше да се свие на топка и в най-малката пътна чанта. Но когато идваше да работи на миниатюрен остров край западните шотландски брегове? Този път бе решила, че е излишна. Не беше предвидила някаква ексклузивна церемония в замък на другия край на Шотландия.
— Съжалявам, ще ме извините ли за момент? — попита тя и остави чашата си на най-близката маса.
— Направо по коридора, третата врата вдясно — изрече дискретно Дейзи.
— Благодаря.
Луиз беше в трета позиция, краката й свити в невъзможни ъгли, а бедрата й пищящи от напрежение, когато телефонът иззвъня в чантата й. Тя се покатери по купчината пухкави якета в ъгъла, за да стигне до него.
— Да? — каза задъхано тя миг преди да се включи гласовата поща. — О, Алекс.
Отпусна се и се плъзна надолу по стената, загледана в отражението си в огледалото отсреща.
— Всичко наред ли е? Колата тръгна преди час.
Беше осем и половина петък вечерта. Имаше среща с Яго в девет и половина в кръчмата.
— Черна рокля? — попита тя, изправи се на крака, изрече само с устни извинение към треньора и излезе на пръсти от залата. — С мънистата, дантелената или онази с шифона?… А, добре. Защото изпратих дантелената.
Притиснала телефона между рамото и ухото си, тя продължи с плиетата, докато гледаше през малкото прозорче на вратата как тренировката продължава. Усмихна се, когато чу изненадата на Алекс.
— Ами, реших, че след като ще ходиш на лов, има вероятност и за официална вечеря след това. Колата ще пристигне при теб преди закуска.
Завъртя се на пръсти и продължи с плиетата във втора позиция.
— Не, всичко е наред, разбира се, нямам нищо против. Не правя нищо специално — каза тя и вдигна едната си ръка над главата. — Трябва да направиш каквото е нужно. Просто се справи с него, Алекс.
Алекс лежеше в леглото и се взираше в тапицираното копче, което оформяше средата на драматичния балдахин над главата й. Всяко плисе беше точно същото по големина като съседното, а шарките на синьо-белия тюл се губеха в абстрактен меланж. Дървото беше с изящна резба и сигурно тежеше колкото една семейна кола, въпреки че пръстите й стигаха до края на матрака.
Стените бяха с тапети със същите мотиви като пердетата и покривката и възглавниците на леглото, като цвят и мотиви се сливаха в замайващо тържество. Не отговаряше на вкуса й, тя предпочиташе „по-спокойна“ декорация, но подхождаше на къщата, от която се излъчваше история. Освен ритуалните мечове, кръстосани на някои от стените, и дори — да — рицарските доспехи, застанали на стража по-надолу по коридора, самата същност на сградата принадлежеше на миналото — стените бяха покрити с неравна мазилка, а дърводелците и зидарите вероятно не са знаели какво е прав ъгъл. Стените сигурно бяха дебели поне шестдесет сантиметра, а прозорците бяха с мулион, и широки каменни первази. Всяка една врата беше толкова тежка, че скърцаше на пантите си, а дъските на пода бяха широки по седемдесет сантиметра. Когато влизаха, беше забелязала каменна плоча над вратата, на която пишеше 1546 и не беше трудно да го повярва.
Обърна се с уморена въздишка и погледна през прозорците. Не беше пуснала пердетата — имаше такъв навик, обичаше да става с изгрева и да прави дните си продуктивни — и можеше да различи сянката на хеликоптера на моравата, с отпуснати перки като уморени пипала на оса. Сега, когато знаеше, че Локлан наскоро е получил свидетелството си, разбираше концентрацията му.