— Обеща да не споменаваш това повече — изпъшка Макс.
— Алекс тъкмо казваше, че не е ловила риба и не е стреляла по дивеч — каза Сам на Локи с лукави пламъчета в очите.
Локи спря да яде, вилицата останала пред устата му.
— Какво? — погледна я невярващо той. — Изобщо не си споменавала…
— Не си питал — отговори тя, обзета от неудобство. О, господи, нека не се караме отново пред всичките му приятели — помисли тя. — Аз не… — Тя прочисти гърлото си. — Съжалявам, не бях разбрала, че ще работим в екипи. Нямаше да дойда, ако знаех…
Ако знаеше, че ще е в такава тежест? Виждаше обвинението в очите му.
— О, но на това не се гледа сериозно! — каза бързо Елиз с разтревожено изражение. — Просто момчетата се конкурират. Нас изобщо не ни интересува, нали така?
— Разбира се, че не — усмихна се Ема.
— Всъщност мен ме интересува — обади се с извинителен тон Ана.
— Интересува ме само да не получа мазоли — каза провлачено Джес. — Не мога да нося токчетата довечера с проклети мазоли на краката си. — Тя хвърли предупредителен поглед към мъжа си и Сам въздъхна.
Локи не каза нищо, а продължи да яде в още по силна тишина. Алекс се усмихна кротко, без да гледа определено към някого, но усети раздразнението му през масата. Различно място, различна маса, но отново бяха в „Омагьосан ден“.
Те бяха първата двойка, която излезе — когато бе разбрал колко ще им попречи липсата на опит при Алекс, Локи бе свършил бързо закуската си. Джес и Сам изглеждаха така, сякаш ще ги последват скоро, а Амброуз бе спрян от задълженията си на домакин и не можеше да излезе, преди Макс и Ема и Ана и Елиз също да тръгнат.
— Ще започнем с лова, трябва поне в това да си бърза — каза нелюбезно Локи, докато крачеше през моравата, насочил се към откритото поле, сякаш добре познаваше местността. По време на закуската Алекс бе разбрала, че след завършване на университета преди тринадесет години бяха организирали Макнаб всяка година с изключение на две.
— Добре — каза тя, благодарна, че нямаше веднага да влязат направо до кръста в леденостудената вода, както планираха Макс и Ема. Тя намести пушката по-назад на рамото си и се огледа наоколо, виждайки тъмните, дълбоки отпечатъци от стъпките си, потънали в заледената морава. Раниците им бяха леки, но не беше лесно, защото трябваше да се справят с двуцевки, въдици и ловни карабини.
Вървяха почти един час, като Локи водеше сякаш по инстинкт през полето. Алекс не си направи труда да попита къде са. Беше красиво, но след първите четири-пет километра всичко започна да изглежда еднакво. През повечето време не говореха — Локи бе настоял, в случай че попаднат на сърна. Най-трудното беше всъщност да намерят животните — наистина проблем, защото имаха само няколко часа, а и освен това имаха нужда вятърът да е на тяхна страна — ако животните бяха в посоката, в която духаше, щяха да са избягали, преди двамата с Локи дори да свалят пушките.
— Басирам се, че ти се иска и Рона да беше тук, нали? — попита тя и от устата й излизаше пара, докато се изкачваха по един особено стръмен хълм.
— Обикновено е тук. Тя го обожава. Това е най-щастливият ден от живота й.
— А сега защо я няма?
— Защото е уикендът, в който е при Скай.
— Не можеше ли да поискаш да се смените?
— Може би — сви рамене той.
— Със сигурност нямаше да има нищо против да я вземе следващия уикенд.
Последва кратка пауза.
— Следващия уикенд заминава.
Алекс се замисли и след това разбра. Меденият месец! По това време следващата седмица тя щеше да е мисис Аласдейр Гилеспи.
— О. Да.
Помълчаха известно време и Алекс погледна крадешком обърнатото му в профил лице, но той се взираше решително в другата посока, изучавайки пейзажа.
— Освен това още не съм я качвал на вертолета. Не съм сигурен, че ще й хареса. А докато се уверя, не искам да убия и двама ни…
Алекс се засмя при намека, че няма проблем да поема риск със своя живот и с нейния, но не и с този на кучето!
— Какво? — попита той, очевидно объркан от развеселеността й, което само я накара да се разсмее по-силно.
— Нищо. Съвсем нищо.
Може би не се беше шегувал по време на сесията с констелацията, когато беше казал, че кучето е негов довереник.