Локлан спря и се огледа наоколо. Алекс осъзна, че земята под краката им е почерняла и млади издънки се опитваха да излязат на повърхността, и въпреки това на петдесет метра пиренът беше буен и гъст.
— Виждаш ли това? — каза той. — Тук е горено, за да пораснат нови храсти и да защитят птиците. — Погледът му огледа полето наоколо. — Което значи, че това е територия, на която живеят яребици. Да удрям ли аз пръв? — Той свали раницата си.
— Ако искаш — отговори тя, свали пушката и извади няколко патрона от дълбоките джобове на палтото си.
— Летят бързо и ниско, така че бъди готова — каза Локлан. — И цели само една. Чакай свирката ми — каза той, отдалечавайки се само с бастуна с резбованата глава в ръка.
— Да, сър — каза тихо тя, сложи заглушителите на ушите си, спря, погледна и зареди пушката. После зачака.
Трябваха му няколко минути, за да стигне където искаше, но скоро чу свирката. Тя стоеше в готовност, наведена напред, насочила пушката надолу, докато той удряше високата трева и надаваше чуруликащи свиркания и викове, за да разтревожи птиците и да излетят от гнездата си.
Известно време не се случи нищо и тя тъкмо започна да мисли, че не са избрали правилното място, когато внезапно крякане и пърхане на крила я накараха инстинктивно да вдигне пушката до бузата си. Забави дишането си и стреля.
И пропусна.
Какво? Тя почти никога не пропускаше! Но тези птици бяха бързи. По-бързи от фазаните, които бе свикнала да отстрелва.
— По дяволите — измърмори тихо тя, когато забеляза, че Локи е видял пропуска й и започва да удря отново.
Алекс успя на четвъртия път. Похвално за някои може би, но не за нея и когато избраната яребица се понесе към земята и тя свали пушката, Локи вдигна ръка, правейки някакъв знак.
Алекс не знаеше какво иска да каже, но след това видя пушката му — вече извадена, насочена към небето.
— Искаш ли да удрям? — извика тя.
Той не отговори, докато зареждаше с патроните, после изрита тревата с крака.
Ядосана от арогантността му, че може сам да ловува без куче и без викач, тя го гледаше как работи — уверен и решителен. Разбираше какво иска да й каже — като беше изкарал птиците за нея, той й даваше „по-лесна“ възможност, а като правеше своите изстрели по-трудни в сравнение с нейните, си прибавяше точки срещу нея, където можеше. Като побеждаваше точно там, където знаеше, че тя се отличава.
Алекс видя един камък наблизо и отиде и седна на него, скръстила ръце на гърдите си. Въпреки че чу пушката след по-малко от две минути, пак щеше да е дълъг ден.
Вървяха няколко километра, без да спират, като реката течеше край тях за поне три от тези километри. Локи оглеждаше и наблюдаваше и преценяваше всеки отсек от реката, преди да започне да цъка или да поклати строго глава.
— Какво точно търсиш? — попита най-после тя, започвайки да се чувства замаяна без кафе. Съветът на Елиз да напълнят коремите си на закуска наистина беше добър и на Алекс започваше да й се иска да беше изяла още една препечена филийка.
— Знам точно мястото, което търся — отговори разсеяно Локлан, без да отделя очи от водата. — Сухата есен означава, че нивата на водата са спаднали и рибата тази година е закъсняла. Помня, че наблизо има по-дълбок вир — има по-голяма вероятност да кълват там. Имаше… нещо като разцепено дърво до един от камъните. Човек можеше да пъхне ръката си през дънера… По дяволите, знам, че е някъде наблизо.
Алекс се огледа наоколо. Навсякъде имаше дървета, разбира се — някои превити на две, надвесили клони над водата, други хванали се здраво за брега…
— Като това ли? — попита тя, сочейки напред към едно малко ясеново дърво, където дънерът бе издълбан на една трета нагоре и оформяше нещо като прозорче.
— О, да. — Локи се насочи нататък, без нито дума за благодарност, очевидно очаквайки тя да го последва. Той застана с ръце на хълбоците и огледа мястото. — Да, това е. Остави раницата на брега и обувай панталоните. Аз ще ти сложа мухата.
— Няма ли да ми покажеш? Със сигурност ще е по-добре да се науча как да го правя сама?
— Няма време.
— Но няма ли в дългосрочен план да спестим време. Ще ми покажеш веднъж и след това няма да продължавам да те тормозя. — Тя се засмя: — Не забравяй, че се нарича делегиране, а не абдикиране.
Каза го като шега, но той й хвърли безизразен поглед.
— Това не е уъркшоп и ти не ръководиш.
— Е — каза тихо тя, наблюдавайки го, докато изваждаше непромокаемите си панталони от раницата. — Това ми даде да разбера.
Тя копираше всяко негово движение, като обу дадените й непромокаеми панталони — не изглеждаше добре с тях — и застана да чака мълчаливо, докато той закачаше мухата на въдицата.