— Прощавайте, свободно ли е до вас? — обърнах се към младежа, който точно взимаше от масата поредната си халба. Без въобще да ме удостои с поглед, той заби физиономия в ейла и измърмори неприветливо:
— Кръчмата е празна. Иди си намери място другаде, ако обичаш! — И остави халбата с трясък на масата.
— Извинявай… колега — нарочно наблегнах на тази дума — виждам, че ти е криво, но вместо да се нахвърляш с лека ръка върху хората, които биха могли да ти помогнат, защо поне не им позволиш да седнат при теб и да изпиете по бира заедно?
Още при споменаването на думата „колега“ младежът бе надигнал глава и ме бе изгледал с интерес, който обаче твърде бързо помръкна. Дори и пръстенът с изрязана от цял аметист пентаграма — отличителният белег на Тъмните, преминали през Черния Факултет на Магическата Школа — не успя да привлече както трябва вниманието му. Когато приключих с монолога си, той с усилие отлепи устните си и проговори с нежелание:
— Ами не искам просто… Това не ти ли стига?
— Няма проблеми, младежо. — Противно на думите си обаче най-безцеремонно се настаних при него и креснах на Арчи да си размърда задника и да ми донесе бира, ако не иска да го превърна в репичка. Когато ейлът ми пристигна, леко повдигнах халбата си по посока на младежа и казах вместо наздравица:
— Казвам се Тери Сторн, ако това ти говори нещо. — По разширените му очи виждах, че му говори, и то как. — Сега би ли ми обяснил защо искаше да ме наругаеш, дори без да си ме погледнал в очите като хората?
— Днес не ми е ден… Нали знаеш, има дни, в които всичко, което си трупал през годината, трябва да избие по някакъв начин, понеже иначе имаш чувството, че ще експлодираш. Е, лично аз усещам, че днес е моят подобен ден.
— И какво толкова е станало? Разжалвали са те? Изключили са те от Ордена? Отнели са ти жезъла? Да го вземе Мракът, какво толкова си увесил нос като току-що обезчестена девственица?
— О’кей, Тери, виждам, че идваш с твърдото решение или да ме ядосаш, или да ми помогнеш. Днес нямам желание да се карам с никого, така че по-добре да те оставя да сториш второто. Нека първо да ти се представя. Казвам се Найджъл Мартин, и както правилно забеляза още в началото, съм от Ордена на Мрачния Меч. Или поне бях досега, понеже съм твърдо решен да се махна оттам.
— Да не би вярата ти да се е разколебала случайно? — подкачих го аз.
— Напротив — точно защото вярвам твърде много, искам да се махна. С това, което виси над мен като прокоба, в скоро време може въобще да няма Орден. Не вярвам единствено в себе си, даже може да се каже, че се мразя.
— Хайде бе! — ухилих се аз. — И кой точно те е проклел — лично Тъмният Владетел или някой от учениците му?
— Не ми се подигравай, Тери. На мен изобщо не ми е до смях. Напротив — плаче ми се. Знаеш ли колко трудно е за един аркейнец да заплаче? По принцип хората казват, че в Аркейн мъжете нямат слъзни жлези и че им ги махат с операция още при раждането. А сега аз, така, както ме гледаш, съм готов да плача като невръстно дете…
— Роден съм преди около 2800 години — продължи Найджъл, след като отпи малко от бирата си. — Или са повече, или са по-малко, но на кого му пука? Последните няколко от тях бяха истински ад. И всичко благодарение на една млада, красива и дяволски палава и изобретателна вещица на име Айра…
(леко потръпнах при споменаването на това име, понеже ми беше много добре познато)
— … която някога практикуваше в света Лианор (не знам дали си стъпвал там някога, но повярвай ми, че лианорките са едни от най-красивите жени). Сега обаче Айра не е там. Тя върви по петите ми и сипе проклятие след проклятие върху главата. И, повярвай ми, всичко това й доставя огромно удоволствие.
— Някога — въздъхна Найджъл — двамата с нея бяхме… бяхме толкова близки, че сърце не ми дава да ти кажа, че бяхме две отделни личност. Бяхме една-единствена, бяхме толкова тясно свързани един с друг, че всяка раздяла, дори за миг, болеше физически. Мислехме по един и същи начин, обичахме едни и същи неща, болеше ни за едно и също… И така 420 години. Не ме питай защо се разделихме. Беше отчасти моя, отчасти нейна вина. И двамата подлежим на упреци, но съм сигурен, че едва ли има нещо, което двамата с нея да не сме си казали сами, един на друг, по време на дългите самотни нощи отначало, веднага след раздялата.
— После обаче на нея й хрумна да отмъщава… — Найджъл с жест подкани Арчи да не се помайва, а да донесе още по бира. — В името на Мрака, Тери, дори и Тъмният никога не би измислил по-ужасяващо проклятие! Отначало си мислех, че това е просто прощалният й подарък… Отведнъж всички жени започнаха да се чувстват привлечени по незнаен начин от мен. Лепяха ми се като мухи, разбираш ли — омъжени, разведени, малки, големи… В началото се радвах на това и мислех, че животът ми оттук нататък ще върви като по вода. По-късно обаче хлътнах по едно дете — наистина дете в сравнение с действителната ми възраст. И тогава разбрах подлия замисъл на заклинанието на Айра. Тери, тя беше пропуснала нарочно последната руна! Това превръщаше цялата магическа формула в… в нещо ужасяващо! Когато жените се приближаха достатъчно близо до мен — не само във физически, но и в психически смисъл — заклинанието изведнъж се обръщаше и ги отблъскваше с такава сила, че някои от тях дори не издържаха и се самоубиха от ужас… Имаше жени, които ме обявяваха за грозен две секунди след като бяха казвали, че по-красив мъж от мен не са срещали през живота си… Кажи ми как би могъл да оцелее обикновено човешко съзнание след това? Подобно нещо може да измисли единствено болен женски мозък… понеже, нали знаеш, че в огромна част от жените отмъщението и желанието да наблюдават чуждата болка са заложени генетично…