- Точно това искам да кажа. Трябваше да затворите само нея. А влака? Защо го спряхте?
- Ами, сър. Помислих си, че ако влакът мине през мястото на престъплението може да унищожи някоя улика. Или нещо такова.
- „Нещо такова“ ли?
- Не се изразих много добре, сър. Имах предвид...
- А летище „Нюарк“?
- Не разбирам, сър - Сакс се огледа безпомощно. Наоколо имаше и други полицаи, но се правеха на много заети, за да следят разговора. - Какво за летището?
- Защо не затворихте и него?
Ха сега де! Явно бе решил да ѝ чете конско. Сакс сви устни, но отвърна разумно:
- Сър, според преценката ми, не изглеждаше вероятно...
- Нюйоркската централна магистрала също е добър избор. Също Околовръстното шосе на Ню Джърси и магистралата през Лонг Айланд. Шосе 1-70, оттук, та до Сейнт Луис. Нали убиецът може да се измъкне по тях?
Сакс наведе глава, после пак вдигна поглед към Перети. Двамата бяха с почти еднакъв ръст, но той носеше обувки с по-високи токове.
- Обадиха ми се от кметството, дирекцията на пристанището, кабинета на генералния секретар на ООН, управлението на експо... - Перети кимна към „Явиц сентър“. - Разстроихме дневния ред на мирната конференция, провалихме речта на един сенатор и объркахме движението в целия Уестсайд. Железопътната линия е на петнадесет метра от трупа, а улицата, която затворихте - на шестдесет встрани и на десет нагоре. Дори ураганът Ева не е нарушавал така движението по североизточните линии на железниците.
- Просто си помислих...
Перети се усмихна. Сакс бе красива жена (преди академията бе работила за модната агенция „Шантел“ на „Медисън авеню“) и той реши да ѝ прости.
- Полицай Сакс - прочете името, което бе изписано на значката върху гърдите ѝ, стегнати в бронираната жилетка, - ще ви дам един урок. Когато работим, трябва да се съобразяваме с обстановката. Щеше да е много добре, ако можехме да блокираме целия град след всяко убийство и да задържим три милиона заподозрени. Но това е невъзможно. Казвам ви го за ваше добро. За да си извлечете поука.
- Всъщност, сър, аз се премествам от патрула. От днес на обяд.
Перети кимна и се усмихна лукаво:
- Тогава стига разговори. Но все пак решението да спрете влака и да затворите улицата е ваше.
- Тъй вярно. Няма спор.
Перети надраска нещо в един бележник с черна кожена подвързия.
„Само това не... “
- А сега махнете тези кофи. И ще регулирате движението, докато улицата не се опразни. Ясно ли е?
Без да му отговори, Сакс се запъти към Единадесето авеню и започна бавно да тътри кофите за боклук. Всеки шофьор, който мина покрай нея, я напсува или измърмори нещо. Сакс си погледна часовника.
„Още един час. Ще го преживея“
2.
С бързо пърхане соколът скитник кацна на перваза. Късното сутрешно слънце светеше ярко, мараня трептеше във въздуха.
- Ето те и теб - прошепна той.
От вратата на долния етаж долетя звън.
- Той ли е? - изкрещя мъжът към стълбите. - Той ли е?
След като не чу отговор, Линкълн Райм отново обърна очи към прозореца. Соколът извъртя глава - бързо, но грациозно. По ноктите му имаше кръв. Парче жълтеникаво месо висеше от кривата му черна човка. Той проточи шия и се запромъква към гнездото с движения, по-подходящи за змия, отколкото за птица. Хищникът пусна месото в широко отворената уста на пухкавото синкаво пиле.
„Наблюдавам - помисли си Райм - единственото живо същество в Ню Йорк, което няма врагове.“
По стълбите отекнаха бавни стъпки.
- Той ли е?
- Не - отвърна Том, младият болногледач.
- Кой беше? Звънецът звъня, нали?
Том вдигна очи към прозореца:
- Я, птицата се е върнала. Виж, нацапала е перваза с кръв. Виждаш ли петната?
Женският сокол се появи. Синкаво-сив, с блестящи пера, като люспи на риба. Оглеждаше небето.
- Постоянно са заедно. Цял живот ли ще са един с друг? - чудеше се на глас Том. - Като гъските.
Райм извърна очи към Том, който се бе навел напред, вперил поглед през мръсното стъкло.
Младият мъж не бързаше да отговаря и това подразни Райм.
- Кой беше? - повтрри Райм.
- Гости.
- Гости ли? Хайде, бе! - изпръхтя скептично Райм.
Опита се да си спомни кога за последен път му бяха идвали гости. Сигурно беше преди три месеца. Кой? Май онзи репортер, или някакъв далечен братовчед. А, Питър Тейлър, един от специалистите по гръбначния мозък, които се грижеха за него. Блейн също идва няколко пъти. Но тя, разбира се, не се броеше за гостенка.