- Ще замръзна така - оплака се Том.
Понечи да отвори прозореца.
- Не пипай прозореца - спря го Райм. - И ми кажи кой дойде.
- Студено е.
- Ще изплашиш птицата. Спри климатичната инсталация. Аз ще я спра.
- Ние живеем по-отдавна тук - каза Том, докато вдигаше тежкия прозорец. - Птиците се заселиха с пълното съзнание за твоето присъствие.
Соколите извърнаха глави при шума от отварянето на прозореца, но не помръднаха. Останаха върху корниза, наблюдавайки ловната си територия - анемични гинкови дървета от двете страни на улицата.
- Кой е? - настоя Райм.
- Дон Селито.
- Лон ли?
„Какво иска?“
Том огледа стаята:
- Каква бъркотия!
Райм не обичаше суматохата, която наставаше при почистването. Не обичаше тътренето на мебели, шума от прахосмукачката, който му се струваше особено досаден. И така му беше добре. Тази стая, която наричаше свой кабинет, се намираше на втория етаж на готическата му къща в горен Уестсайд с изглед към „Сентрал парк“. Стаята бе голяма - шест на шест метра, и буквално всеки сантиметър бе зает с нещо. Понякога Райм затваряше очи и се опитваше да помирише всеки предмет в помещението. Хилядите книги и списания, купчините снимки, наклонени като кулата в Пиза, нагретите транзистори на телевизора, покритите с прах крушки. Винил, пероксид, латекс, лакове.
Три различни вида уиски.
Изпражнения от соколи.
- Не ща да го виждам. Кажи му, че съм зает.
- С един млад полицай е, Ърни Банкс. Не, той не беше ли бейзболен играч? Наистина трябва да се почисти. Човек не забелязва колко е мръсно, докато не му дойдат гости.
- Гости ли? Боже мой, ама че странно звучи. Тържествено. А това как ще ти прозвучи? Кажи им да вървят по дяволите. Как ти се струва гостоприемството ми?
„Мръсно било...“
Том говореше за стаята, но Райм предположи, че имаше предвид и собственика ѝ.
Косата на Райм бе черна и гъста като на двадесетгодишен - въпреки че беше два пъти по-възрастен, - но висеше на сплъстени кичури; плачеше за миене и подстрижка. Лицето му бе покрито с тридневна черна четина, а и нещо постоянно го гъделичкаше в ушите, което подсказваше, че и тези косми трябва малко да се подрежат. Ноктите му бяха дълги, както на ръцете, така и на краката, и цяла седмица не се беше преобличал. Носеше ужасно грозна пижама на точки. Очите му бяха тесни, кафяви, лицето - както твърдеше Блейн - страстно, дори красиво.
- Искат да поговорят с теб - продължи Том. - Казват, че било много важно.
- Толкоз по-зле за тях.
- Не си се виждал с Лон от повече от година.
- Какво те кара да мислиш, че точно сега ще ми се прииска да го видя? Да не подплашиш птиците! Тежко ти, ако го направиш.
- Важно е, Линкълн.
- Много важно, доколкото си спомням предишните ти думи. Къде се губи този доктор? Сигурно се е обадил. По едно време бях задрямал. А ти беше излязъл.
- Буден си от шест.
- Не. Събудих се, прав си. Но после отново задрямах. Направо заспах. Провери ли съобщенията на телефонния секретар?
- Да. Не се е обаждал.
- Каза, че ще дойде сутринта.
- А вече е единадесет и половина. Дали да не уведомим въздушно-морските спасителни служби? Какво ще кажеш?
- Да не си говорил по телефона? - попита внезапно Райм.
- Може да се е обадил, докато е бил зает.
- Говорих само с...
- Казал ли съм нещо? Няма защо да се оправдаваш. Не съм казал да не говориш по телефона. Винаги можеш да се обаждаш. Просто предположих, че се е опитал да се свърже, докато си говорил.
- Не, тази сутрин си си наумил да се държиш гадно.
- Ето каква била работата. Знаеш ли, има едно такова приспособление... Могат да ти звънят по двама души едновременно. Трябва да си купим такова устройство. Та какво иска старият ми приятел Лон? И неговият приятел, бейзболистът.
- Попитай ги сам.
- Искам ти да ми отговориш.
- Искат да те видят. Само това ми казаха.
- За нещо мноого важ-но.
- Линкълн...
Том въздъхна. Хубавият млад мъж прокара ръка през русата си коса. Носеше черни панталони, бяла риза и цветна вратовръзка с безупречен възел. Когато го наемаше преди година, Райм му бе казал, че ако иска, може да носи дънки и фланелки с къс ръкав. Но Том ходеше все така елегантно облечен. Райм не виждаше с какво това допринася за решението му да задържи младежа на служба, но такъв ефект наистина имаше. Никой от предшествениците на Том не се бе задържал повече от шест седмици. Колкото напускаха доброволно, толкова биваха уволнени.