На мистър Сингълтън, отговорих й аз.
Тя наистина изглеждаше изумена, затова продължих бързо. Не би трябвало да ти казвам, казах й, ще ме убие, ако разбере.
— Мистър Сингълтън? — попита тя, сякаш не беше чула добре.
Той не е такъв, за какъвто го смяташ, казах аз.
Тя изведнъж седна на перилото на креслото, сякаш това, което чу, беше твърде много за нея. — Искаш да кажеш, че мистър Сингълтън ти е наредил да ме отвлечеш?
Аз кимнах.
— Но аз познавам дъщеря му. Той е… О! Това е безумно! — каза тя.
Помниш ли момичето от улица „Пенхърст“?
— Какво момиче от улица „Пенхърст“?
Което изчезна преди три години.
Това също го измислих. Умът ми наистина работеше бързо тази сутрин. Така си мислех.
— Може би съм била в пансиона тогава. Какво се случи с нея?
Не знам. Но знам, че го направи той.
— Какво е направил?
Не знам. Не знам какво се е случило с нея. Но каквото и да е, той го е направил. Оттогава никой не я е виждал, нито чувал.
Неочаквано тя каза:
— Имаш ли една цигара?
Бях много непохватен, извадих пакета и запалката от джоба си, отидох до нея и й ги подадох. Не знаех дали не трябва да запаля цигарата й, но да го направя, ми се стори глупаво.
Казах й, не си яла нищо.
Тя държеше цигарата между пръстите си много елегантно, като истинска дама. Беше почистила пуловера си. Въздухът беше застоял.
Не обръщаше внимание. Разбирах, знае, че я лъжа.
— Искаш да ми кажеш, че мистър Сингълтън е сексманиак, че отвлича момичета, а ти ги охраняваш?
Отговорих, трябва да го правя. Откраднах пари от банката, ако разберат ще вляза в затвора, а той ме държи с това, разбираш, нали?
През цялото време тя ме гледаше втренчено. Имаше великолепни големи чисти очи, много любознателни, вечно искащи да знаят. (Не нахални, разбира се.)
— Ти спечели много пари, нали?
Разбрах, че съм казал нещо погрешно. Стана ми горещо и се притесних.
— Тогава защо не ги върна на банката? Колко бяха? Седемдесет хиляди лири? Или може би му помагаш само, за да се забавляваш?
Има и други неща, които не мога да ти кажа. Аз съм в ръцете му. Тя стана, бръкнала в джобовете на полата си. За първи път отклони очи от мен и се погледна в огледалото (метално, разбира се, не стъклено).
— И какво смята да прави с мен?
Не знам.
— Къде е той сега?
Предполагам, че скоро ще дойде.
Последва една минута, през която не каза нищо. След това на лицето й се появи изражение, сякаш си е помислила нещо отвратително, че това което казах, може да е вярно.
— Разбира се! Това трябва да е къщата му в Съфолк.
Да, казах аз и си мислех, че съм много умен.
— Той няма къща в Съфолк — каза тя, ледена.
То не знаеш всичко, казах аз, но вече не звучеше убедително.
Канеше се да заговори, но почувствах, че трябва да спра въпросите й. Не знаех, че е толкова умна. Не като нормалните хора.
Дойдох да те попитам, какво искаш за закуска. Има овесени ядки, яйца и така нататък.
— Не искам никаква закуска — каза тя. — Каква ужасна малка стая! И тази упойка. Каква беше?
Не предполагах, че ще ти прилошее. Наистина.
— Мистър Сингълтън би трябвало да ти каже. — Виждаше се, че не вярва нито дума за него. Каза го саркастично.
Попитах бързо дали иска чай или кафе, тя каза кафе, ако ти изпиеш малко преди това, и я оставих, за да отида във външното помещение. Точно преди да затворя вратата, тя извика:
— Забрави си запалката!
Имам друга. (Нямах.)
— Благодаря ти — каза тя. Странно, почти се усмихна.
Приготвих нескафе, занесох го вътре, тя ме изчака да пийна малко, след това също отпи. През цялото време задаваше въпроси, не, през цялото време чувствах, че може да ми зададе някакъв неочакван въпрос, за да се опита да ме хване. Колко време ще трябва да остане, защо съм толкова добър към нея. Измислях отговори, но знаех, че звучат неубедително, с нея никак не ми беше лесно да мисля бързо. Най-накрая й казах, че ще изляза по магазините и я попитах какво иска. Казах й, че ще й купя всичко, което поиска.
— Всичко? — попита тя.
В разумни граници, разбира се, казах аз.
— Мистър Сингълтън ли ти каза така?
Не. Това е от мен.
— Просто искам да ме пуснеш да си вървя — каза тя. Не можах да я накарам да произнесе и дума повече. Беше ужасно, изведнъж престана да говори и трябваше да си отида.