На обяд отново не искаше да говори. Приготвих храната й във външната изба и я внесох вътре. Но тя почти не я докосна. Опита се отново да ме подмами да я освободя, ала номерът й не мина.
Тази вечер, след като отново почти не докосна храната, аз отидох и седнах край вратата. Известно време пушеше със затворени очи, сякаш вида ми изморяваше очите й.
— Премислих някои неща. Това, което ми каза за мистър Сингълтън е измислица. Не ти вярвам. Най-напред, той не е такъв човек. А и да беше, не би взел теб, за да свършиш тази работа. Не би направил всичките тези фантастични приготовления.
Аз не казах нищо. Не можех да я погледна.
— Прекалено много проблеми си си създал. Всички тези дрехи, всички тези албуми. Днес пресметнах колко струват. Четиридесет и три лири. — Сякаш говореше на себе си. — Аз съм твоя пленничка, но ти искаш да съм доволна пленничка. Така че има две възможности. Едната е да ме държиш за откуп. Да си член на някаква банда или нещо такова.
Не е това. Казах ти.
— Знаеш коя съм. Не може да не знаеш, че баща ми не е богат, така че не може да ме държиш за откуп.
Беше особено, като я слушах да говори така.
— Единственото, което остава е секс. Искаш да правиш нещо с мен. — Тя ме наблюдаваше.
Това беше въпрос. Чувствах се шокиран.
Изобщо не е това. Аз ще се отнасям с цялото необходимо уважение. Не съм от онези. Гласът ми звучеше възмутено.
— Тогава трябва да си луд — каза тя. — Не в лошия смисъл, разбира се. — Обърна се настрана. — Признаваш ли, че историята с мистър Сингълтън не е вярна?
Исках да го направя внимателно, казах аз.
— Какво да направиш? Да ме изнасилиш? Да ме убиеш?
Никога не съм казвал това, отговорих. Тя ме поставяше в отбранителна позиция. В мечтите ми винаги беше обратното.
— Защо съм тук?
Искам да си моя гостенка.
— Гостенка!?
Тя стана, заобиколи фотьойла и се подпря с ръце на облегалката му без да сваля поглед от мен. Беше свалила синия си пуловер и сега беше с тъмно зелена вълнена рокля, подобна на ученическа престилка, с бяла блуза, отворена на шията, а косата й беше завързана на конска опашка. Красивото й лице. Изглеждаше смела. Не знам защо, представях си я седнала на коленете ми, неподвижна, и аз галя меката й руса коса, разпусната, както я видях по-късно.
Внезапно казах, обичам те. Подлудяваше ме.
Тя каза:
— Разбирам — с много особен, мрачен глас.
Повече не ме погледна тогава.
Знам, че е старомодно да кажеш на една жена, че я обичаш, дотогава и през ум не ми беше минало да й го казвам. В мечтите ми винаги се гледахме в очите, после се целувахме и не говорехме нищо, докато не престанем. Едно момче, Ноби, от наемния корпус, което знаеше всичко за жените твърдеше, че никога не трябва да им казваш, че ги обичаш. Дори и да е така. Ако все пак се наложи да изречеш „обичам те“, трябва да го направиш шеговито — твърдеше, че така ще ги накараш да тичат подир теб. За да получиш, трябва да бъдеш твърд. Глупавото нещо беше, че десетки пъти преди това си бях мислил, не трябва да й казвам, че я обичам, а да го оставя да дойде естествено и от двете страни. Но когато вече беше при мен, главата ми се завъртя и често изричах неща, които не исках.
Не че й казах всичко. Разказах й как съм работил в пристройката, как съм я гледал и съм си мислел за начина, по който се държи, по който ходи, всичко, което е означавала за мен, как след това спечелих парите и бях сигурен, че тя никога няма да ме погледне независимо от това, и колко самотен се чувствах. Когато свърших, тя седеше на леглото и гледаше килима. Мълчахме, както ми се стори, дълго време. Чуваше се само вентилаторът в съседното помещение.
Чувствах се засрамен. И почервенял.
— Мислиш ли, че ще ме накараш да те обичам, ако ме държиш в плен?
Искам да ме опознаеш.
— Докато съм тук, за мен ти ще си само един похитител. Знаеш ли това?
Станах. Повече не исках да съм с нея.
— Чакай — каза тя и тръгна към мен. — Ще ти обещая нещо. Разбирам те. Наистина. Пусни ме да си вървя. Няма да кажа на никого и нищо няма да ти се случи.
Това беше първият път, когато ме погледна мило. Искаше от мен да й се доверя, ясно и просто. Очите й се усмихваха докато ме гледаше. Умоляващо.
— Нищо не ти пречи. Бихме могли да станем приятели. Бих могла да ти помогна.
Гледаше ме.
— Не е късно.