Обаче, когато слязох долу на следващата сутрин, бях много изненадан, почуках и изчаках както обикновено преди да вляза, а когато влязох, я заварих още в леглото, беше заспала с дрехите, само под горното одеяло и за миг ми се стори, че не знае къде е и кой съм аз. Аз стоях и чаках да се нахвърли срещу мен, но тя само седна на ръба на леглото и сложи ръце в скута си, сякаш всичко беше някакъв кошмар и не можеше да се събуди.
Изкашля се. Звучеше гръдно. Изглеждаше наистина зле.
Така че, реших да не казвам нищо, а само й оставих закуската. Тя изпи кафето и изяде овесените ядки, неяденето се отлагаше за по-късно, после отново застана в същата поза, с глава, подпряна на ръцете. Знаех играта й, искаше да ме накара да я съжаля. Изглеждаше истински съсипана, но предположих, че е поза, за да ме накара да падна на колене и да я помоля за прошка, или друга някоя глупост.
Искаш ли малко аспирин, попитах, защото виждах, че наистина има настинка.
Тя кимна, с все още подпряна глава, така че отидох и взех хапчетата, а когато се върнах, тя още не беше сменила позата си. Личеше, че разиграва голям театър. Както с цупенето. Добре, помислих си, нека си се муси колкото си ще. Мога да почакам. Попитах я дали иска нещо, тя каза, че не, и си отидох.
Когато слязох долу на обяд, още беше в леглото. Погледна ме изпод завивките, каза ми, че иска само малко супа и чай, занесох й ги и си отидох. На вечеря беше повече или по-малко същото. Помоли за още аспирин. Едва докосна храната. Но тази игра вече я беше играла. През целия ден не сме разменили повече от двадесет думи.
На следващата сутрин — същото. Когато слязох, тя беше още в леглото. Само че будна, защото ме наблюдаваше.
Е? Попитах я, но тя не отговори, просто лежеше без да помръдне.
Казах, ако си мислиш, че ще ме заблудиш с това излежаване, много се лъжеш.
Това я накара да отвори уста.
— Ти не си човек. Ти си жалък, мръсен, мастурбиращ червей.
Направих се, че не съм чул, само й оставих закуската. Когато се върнах да й оставя и кафето, тя изкрещя: — Не се доближавай до мен! — В гласа й имаше истинска отрова.
Ако предположим, че те оставя тук сама, какво мислиш, че ще направиш тогава?
Ако имах сила да те убия, бих те убила. Като скорпион. Ще го направя, когато съм по-добре. Няма да отида в полицията. Затворът е твърде добро място за тебе. Ще дойда тук и ще те убия.
Знаех, че е ядосана, защото номерът й не минава. Аз вече бях прекарал настинката и знаех, че не е кой знае какво.
Говориш прекалено много, казах аз. Забравяш кой командва тук. Аз също мога да те забравя. И никой нищо няма да разбере.
Тя само затвори очи.
След това излязох, отидох до Люис и взех продуктите. На обяд сякаш беше заспала. Когато й казах, че е готово, тя направи някакво движение и аз си отидох.
На вечеря пак беше в леглото, но този път седеше и четеше томчето на Шекспир, което й бях купил.
Попитах я дали е по-добре. Със сарказъм, разбира се.
Е, тя продължи да чете, не искаше да отговаря, едва не й грабнах книгата, за да й дам да разбере, но се овладях. Половин час по-късно, след като вечерях, се върнах при нея и тя не беше яла нищо. Когато я попитах, ми отговори: — Чувствам се зле, мисля, че е грип.
Обаче, беше достатъчно глупава, за да добави след това: — Какво ще направиш, ако се окаже, че имам нужда от лекар?
Чакай, ще видиш, казах й.
— Много ме боли, като кашлям.
Само настинка е.
— Не е настинка! — Крещеше.
Разбира се, че е настинка. И престани да разиграваш този театър. Знам играта ти.
— Не е игра.
О, да, разбира се. През живота си никога не си играла, казах. Разбира се, че не.
— О, Боже, ти не си мъж! Само да беше мъж…
Повтори го това, казах. С вечерята си бях пийнал малко шампанско, в Люис бях намерил едно магазинче, в което продаваха малки бутилки, така че никак нямах настроение да слушам глупостите й.
— Казах ти, че не си мъж!
Добре. Разбрах. Ставай от леглото. От сега нататък, аз ще давам заповедите.
Беше ми дошло до гуша, на повечето мъже щеше да им е писнало много по-рано. Отидох и дръпнах завивките от нея, хванах я за ръката, за да я издърпам да стане, а тя започна да се съпротивлява и да дере лицето ми.
Добре, казах й, ще ти дам един урок. Въжето ми беше в джоба и след малко успях да й завържа ръцете, после устата и ако бяха стегнати, грешката си беше нейна. Завързах я с едно късо въже за кревата и се качих горе, за да си взема фотоапарата и светкавицата. Тя се съпротивляваше, разбира се, мяташе глава, мълнии изскачаха от очите й, както казват, после дори се опита да омекне, но аз не се поддадох. Свалих дрехите й и отначало не искаше да прави както й кажа, но постепенно започна да се подчинява — заставаше и лягаше както й заповядвах (щом се заинатеше, отказвах да снимам). Така че, направих снимките. Не спрях, докато не изразходвах всички крушки на светкавицата.