Не бях виновен аз. Откъде можех да знам, че е по-болна, отколкото изглежда? Видът й беше като на човек с обикновена настинка.
Проявих филма и копирах снимките още същата вечер. Най-добрите бяха тези, на които лицето й не се виждаше. И без това с превръзката на устата не изглеждаше кой знае как. Най-добрите пози бяха тези с високите токчета, гледана отзад. Вързаните за леглото ръце, както казват, бяха интересен мотив. Мога да отбележа, че бях много доволен.
Когато влязох на следващия ден, тя беше станала и беше облечена с халата си, сякаш ме чакаше. Това, което направи, много ме изненада, пристъпи към мен и падна на колене в краката ми. Сякаш се беше напила. Лицето й беше зачервено, забелязах, тя ме погледна разплакана, беше се докарала до някакво особено състояние.
— Аз съм ужасно болна. Имам пневмония. Или плеврит. Трябва да повикаш лекар.
Казах, стани и си легни в леглото. След това отидох да й донеса кафе.
Когато се върнах й казах, знаеш, че не си болна, ако имаше пневмония, въобще нямаше да можеш да станеш.
— Нощем не мога да дишам. Имам болки ето тук, мога да лежа само на лявата страна. Моля те, нека си измеря температурата. Сам виж колко е.
Измерих я и беше тридесет и осем и осем, но знаех, че има начини за фалшифициране на температура.
— Толкова е задушно тук.
Има достатъчно въздух, казах. Тя си беше виновна, че беше използвала този трик и преди това.
Както и да е, накарах аптекаря в Люис да ми даде нещо, което той каза, че било много добро за храносмилането, някакви специални противогрипни хапчета и инхалатор. Тя не се отказа от тези неща, когато й ги предложих. Опита се да хапне нещо на вечеря, но не успя, повърна и беше загубила цвета си. Мога да кажа, че сега за първи път имах основания да мисля, че в края на краищата, в тази работа може и да има нещо. Лицето й беше червено, кичури от косата й бяха залепнали от пот по челото, но това можеше и да е умишлено.
Изчистих повръщаното, дадох й лекарствата и тъкмо щях да си тръгвам, когато тя ме спря и ме помоли да седна на леглото близо до нея, за да не трябва да говори силно.
— Мислиш ли, че бих разговаряла с теб, ако не бях наистина много болна? След всичко, което направи?
Ти си го търсеше, казах, това което направих.
— Виждаш, че съм много болна.
Грип е. В Люис има доста случаи.
— Не е грип. Имам пневмония. Ужасно е, не мога да дишам.
Ще ти мине. Тези жълти хапчета ще свършат работа. Аптекарят каза, че са най-добрите.
— Ако не доведеш лекар ще умра. Това ще е убийство.
Казвам ти, че ти няма нищо. Имаш треска. Споменаването на доктора ме направи подозрителен.
— Би ли изтрил лицето ми с кърпата?
Смешно, направих каквото каза и за първи път от дни насам, почувствах жалост към нея. Всъщност, това беше женска работа. Имам предвид, в такива случаи жената има нужда от друга жена, не от мъж. Тя каза, благодаря.
Ще си тръгвам, тогава.
— Не си отивай, ще умра! — Дори се опита да хване ръката ми. Не бъди толкова глупава, казах й аз.
— Трябва да ме чуеш, трябва да ме чуеш! — И изведнъж се разплака отново. Видях как очите й се изпълниха със сълзи и тя някак си мяташе глава от единия до другия край на възглавницата. По това време, както казах, вече изпитвах жалост към нея, така че седнах на леглото, подадох й носна кърпа и й казах, че ако наистина беше болна, щях да повикам доктор. Дори й казах, че още я обичам, че съжалявам, и някои други неща. Но сълзите продължаваха да текат, изглежда не ме слушаше. Дори когато й казах, че изглежда по-добре, отколкото предния ден, което не беше съвсем вярно. Накрая постепенно се успокои, остана известно време със затворени очи и когато помръднах, тя каза: — Ще направиш ли нещо за мен?
Какво? Попитах.
— Моля те да останеш тук и да оставиш вратата за малко отворена, за да влезе чист въздух.