Е, съгласих се, изгасихме лампите, бяхме само на светлината отвън и вентилатора работеше, останах при нея доста време. Започна да диша смешно бързо, като че ли беше тичала по стълби, сякаш се задушаваше, както твърдеше, и на няколко пъти проговори — моля те, недей, каза веднъж, и после името ми, струва ми се, но говореше неясно. Е, усетих, че е заспала и я повиках по име, но не ми отговори и аз излязох, заключих и навих будилника да звънне рано на следващата сутрин. Помислих си, колко лесно заспа, но тогава нямаше как да знам. Помислих си, така е по-добре, хапчетата ще свършат работа, на следващата сутрин ще се оправи, най-лошото ще е минало. Дори си помислих, че е хубаво дето се е разболяла, иначе щяхме да си имаме много неприятности от стария вид.
Искам да кажа, всичко дойде неочаквано. Знам, че това, което направих на следващия ден беше грешка, но дотогава си мислех, че действията ми са за добро и че напълно съм в правото си.
2
14-ти октомври?
Това е седмата нощ.
Продължавам да мисля едно и също нещо. Ако знаеха. Само ако знаеха!
Да споделя безобразието.
Така че, сега се опитвам да го кажа на този тефтер, който той ми купи днес сутринта. Колко е мил.
Спокойно.
Дълбоко в себе си се чувствам все повече и повече уплашена. Спокойствието е само на повърхността.
Няма гадости, няма сексуални неща. Но погледът му е безумен. Очите му са сиви, със сив помръкнал блясък. Започвам с това, че го наблюдавах през цялото време. Мислех си, че сигурно става дума за секс, и ако се наложеше да застана с гръб към него, правех го така, че да не може да скочи отгоре ми и се ослушвах. Трябваше да знам точно къде в стаята се намира.
Сила. Това е толкова реално сега.
Знам, че водородната бомба е нещо лошо. Но да си така слаб вече също ми се струва лошо.
Ще ми се да знаех джудо. Бих могла да го накарам да плаче за милост.
Тази крипта е толкова задушна, стените ме притискат, ослушвам се за стъпките му докато пиша, мислите, които ми идват са като лоши рисунки. Трябва да бъдат скъсани веднага.
Опитай, опитай, опитай да избягаш!
Само за това мисля.
Странно нещо. Той ме омагьосва. Чувствам най-дълбоко презрение и ненавист към него, не мога да понасям тази стая, всеки би подивял от ужас. Усещам как би изглеждал този див ужас.
Как може да ме обича? Как можеш да обичаш някого, когото не познаваш?
Той отчаяно се мъчи да ми достави удоволствие. Но сигурно такива са всички луди. Те не са се смахнали умишлено, те сигурно също се шокират, ако, в края на краищата, извършат нещо ужасно.
Едва през последните един-два дни мога да говоря за него по този начин.
Пътуването насам с караваната беше кошмар. Исках да повърна, а се страхувах да не се задуша от превръзката. И след това повърнах. Мислех, че ще ме завлече в някакъв гъсталак, ще ме изнасили и ще ме убие. Когато караваната спря, бях сигурна, че точно това ще стане, мисля, че заради това и повърнах. Не само от гадния хлороформ. (Непрекъснато си спомнях мрачните истории на Пени Лестър от пансиона, за това как майка й оцеляла, когато я изнасилили японците, казвах си, не се съпротивлявай, не се съпротивлявай. И освен това, някой в „Лейдимонт“ ми беше казал, че могат да те изнасилят най-малко двама мъже. Жени, които се оставят да бъдат изнасилени от един мъж, искат да бъдат изнасилени.) Сега знам, че не това иска той. Би използвал хлороформа или нещо друго такова. Но онази първа нощ си повтарях, не се съпротивлявай, не се съпротивлявай.
Бях благодарна, че съм жива. Ужасен страхливец съм, не искам да умра, толкова страстно обичам живота. До сега не съм знаела, колко много съм искала да живея. Ако някога се измъкна оттук, никога вече няма да бъда същата.
Не ме интересува какво ще стане. Стига само да остана жива.
И всички тези ужасни, неописуеми неща, които би могъл да направи.
Навсякъде търсих някакво сечиво, но няма нищо, което да върши работа, дори и да имах нужната сила и умение. Всяка вечер подпирам един стол до желязната врата, така че, поне да разбера, ако се опита да влезе, без да го чуя.
Ужасни, примитивни умивалник и тоалетна.
Голяма, гладка врата. Няма ключалка. Няма нищо.
Тишината. Сега свикнах малко повече с нея. Но е кошмарно. Не се чува никакъв звук. Кара ме да се чувствам, сякаш вечно чакам.
Жива. Жива така, както смъртта е жива.
Сбирката книги за изкуството. Струват близо петдесет лири, пресметнах ги. Първата нощ изведнъж ми проблесна, че са тук заради мен. Че в края на краищата не съм случайна жертва.