Мила Мини.
Вече съм тук повече от седмица и ми липсваш много. Липсва ми свежия въздух, свежите лица на всички тези хора, които толкова мразех в метрото, свежите неща, които се случваха всеки час, всеки ден, само ако можех тогава да ги видя — имам предвид свежестта им. Най-много ми липсва свежа светлина. Не мога да живея без светлина. Изкуственото осветление — всички линии ме заблуждават — почти ме кара да копнея за тъмнината.
Не ти казах как се опитах да избягам. Не спах цяла нощ, не можех да заспя. Беше толкова задушно, а корема ми — в безпорядък (той полага максимални усилия да готви, но е безнадежден). Казах му, че нещо с леглото не е както трябва и след това просто се обърнах и хукнах. Но не успях да затворя вратата, за да го заключа вътре и той ме хвана във външното помещение. През ключалката успях да зърна дневната светлина.
Той мисли за всичко. Заключва вратата с катинар, така че да стои отворена. Но опитът си струваше. Една ключалка светлина за седем дни. Беше предвидил, че ще се опитам да го залостя вътре.
След това, в продължение на три дни му обръщах гръб и му се цупех. Не се хранех. Спях. Когато бях сигурна, че няма да дойде, ставах, танцувах малко, четях книги и пиех вода. Но не докоснах храната му.
Накрая го накарах да се споразумеем. Условието му беше шест седмици. Преди седем дни, даже шест часа биха ми се сторили прекалено много. Разплаках се. Накарах го да свали на четири седмици. Не съм по-малко ужасена от това, че съм с него. Постепенно научих наизуст всеки инч от тази воняща крипта. Тя започва да ме стяга, чувствам се като зазидан червей. Но четирите седмици не ми се виждат чак толкова много.
Нямам никаква сила, никаква воля, имам запек във всякакъв смисъл.
Мини, вчера ходихме с него горе. Най-напред въздухът — да не си в пространство десет на десет на двайсет (измерих го), да си под звездите, да дишаш чудесния, чудесния, макар че беше влажно и мъгливо, прекрасния въздух.
Помислих си, че ще успея да избягам. Но той стисна лакътя ми, а ръцете и устата ми бяха завързани. Беше толкова тъмно. И толкова самотно. Никаква светлина. Само тъмнина. Дори не знаех накъде би трябвало да побягна.
Къщата е стара. Отвън може и да е покрита с дърво. Отвътре има много греди, подовете са хлътнали, таваните са много ниски. Наистина е хубава стара къща, обзаведена е с най-умопомрачителния „добър вкус“ взет назаем от женските списания. Зловещи несъответствия на цветове, смесица от стилове в мебелировката, провинциална бъркотия, фалшиви антики, ужасни пиринчени орнаменти. И картините! Няма да ми повярваш, ако опиша, колко са ужасни. Каза ми, че някаква фирма подбрала мебелите и обзавела къщата. Сигурно са се отървали от всички боклуци, които са намерили в складовете си.
Банята беше фантастична. Знаех, че би могъл да нахълта вътре (на вратата няма ключалка, дори не може да се затвори, завинтил е някакво дърво). Но някак си бях сигурна, че няма да го направи. Беше толкова приятно да видя пълна топла вана и истинска тоалетна, че всичко друго ми стана почти безразлично. Накарах го да чака с часове. С нищо не показа, че има нещо против. Беше „добър“.
На нищо не се противи.
Видях начин да изпратя навън послание. Бих могла да го пусна в малко шишенце и след това в тоалетната. Бих могла да го завържа с някаква ярка панделка. Някой, някъде, някой ден може би ще го види. Ще направя това следващия път.
Ослушах се, за да чуя автомобили, но нямаше. Чух бухал. И самолет.
Само ако знаеха тези хора над какво летят.
Ние всички летим в самолети.
Прозорецът на банята беше затворен с дъски. С големи винтове. Огледах се навсякъде за някакъв инструмент. Под ваната, зад тръбите. Но нямаше нищо. Дори и да намерех, нямаше да знам как да го използвам. Аз го наблюдавам и той ме наблюдава. Не си даваме никаква възможност един на друг. Не изглежда много силен, но е много по-силен от мен. Трябва да го изненадам.
Всичко се заключва по един и по два пъти. На вратата на килията ми има дори аларма срещу крадци.
Предвидил е всичко. Помислих да пъхна някаква бележка в прането. Но той не изпраща навън никакво пране. Когато го попитах за чаршафите, той ми каза, че купува направо нови, попита ме кога искам да получа.
Тоалетната е единственият ми шанс.
Мини, не пиша на теб, разговарям със себе си.
Когато излязох с най-малко ужасната от блузите, които беше купил за мен, той стана (през цялото време беше седял на стол до вратата). Чувствах се като „момичето на бала, което слиза по парадното стълбище“. Зашеметих го. Предполагам, защото ме видя с „неговата“ блуза. И с разпусната коса.