Или може би се стресна, че ме вижда без превръзката на устата. Както и да е, усмихнах се, примолих му се, а той ме остави с незапушена уста и ми позволи да се огледам наоколо. Знаех, че ако направя и най-малката погрешна стъпка, ще скочи към мен.
Стаите горе бяха хубави сами по себе си, но иначе запуснати, без следи от живот. Странен мъртвешки дъх навсякъде. Долу, това, което той наричаше „салон“ (използва такива думи), беше прекрасна стая, много по-голяма от другите, някак си особено квадратна, не го очакваш, с голяма греда на тавана, подпряна от три вертикални в средата и други греди, и нишички, и невероятни ъгълчета, каквито архитект може да измисли веднъж на хиляда години. И всичко това, разбира се, унищожено от мебелировката. Над хубавата стара камина имаше порцеланови диви патици. Не можах да го понеса, накарах го да завърже ръцете ми отпред и строших чудовищата.
Това го засегна толкова, колкото и когато го ударих по лицето, задето не ме остави да избягам.
Кара ме да се променям, иска ми се да танцувам около него, да го обърквам и озадачавам, да го заслепявам, да го втрещявам. Толкова е бавен, толкова няма никакво въображение, толкова е безжизнен. Като цинк-бяло. Разбирам, че това е нещо като тирания върху мен. Принуждава ме да ставам друга, различна, да действам. Да се показвам. Омразната тирания на слабите хора. Д. П. го каза веднъж.
Обикновеният човек е проклятието на цивилизацията.
Но той е толкова обикновен, че чак е необикновен.
Прави снимки. Иска да ми направи „портрет“.
И след това, пеперудите му, за които си мисля, че са доста красиви. Да, наистина красиво подредени с малките си крилца изпънати под един и същи ъгъл. И им съчувствах, бедните мъртви пеперуди, мои сестри по нещастие. Най-много се гордееше с едни, които наричаше мутанти!
Долу ме остави да гледам докато прави чай (във външното помещение), и каза нещо нелепо, което ме накара да се разсмея — или да ми се прииска да се разсмея.
Ужасно.
Изведнъж осъзнах, че и аз полудявам, че той беше страшно, страшно хитър. Разбира се, че не го интересува какво казвам за него и че му счупих нещастните порцеланови патки. Защото изведнъж се оказа, че (това е безумно, та той ме отвлече!) аз се смея пред него и му наливам чай, сякаш съм най-добрата му приятелка.
Наругах го. Истинска дъщеря на майка си. Кучка.
Ето това е, Мини. Ще ми се да беше тук, за да можем да си говорим в тъмното. Само ако можех няколко минутки да си побъбря с някого. С някого, когото обичам. Казвам го много по-леко, отколкото е в действителност.
Отново ще се разплача.
Толкова е нечестно!
17-ти октомври
Мразя промяната у себе си.
Приемам прекалено много неща. Да започна с това, че най-напред си мислех да се заставя да се държа неутрално, да не допускам лудостта му да вземе връх в даденото положение. Но той би могъл да го е намислил именно така. Кара ме да се държа точно, както той иска.
Това не е просто една фантастична ситуация, това е фантастична вариация на фантастична ситуация. Искам да кажа, сега след като съм в ръцете му, той не се кани да прави това, което всеки би очаквал. Така ме принуждава да се чувствам неестествено благодарна. Толкова съм самотна. Не може да не разбира това. Ще вземе да ме накара да разчитам на него.
На ръба съм, въобще не съм толкова спокойна, колкото изглежда (когато чета, каквото съм написала).
Има толкова много време, което трябва да преживея. Безкрайно, безкрайно, безкрайно време.
Това, което пиша, е неестествено. Сякаш двама души се мъчат да поддържат разговор.
Точно обратно на рисуването. Правиш една линия и веднага разбираш дали е добра или не. Но сега пиша един ред и след време го прочитам отново.
Вчера вечерта поиска да ме снима. Оставих го да направи няколко кадъра. Помислих, може да допусне невнимание и някой да види снимките. Но предполагам, че живее съвсем сам. Трябва да е така. Вероятно цяла нощ е проявявал и копирал снимките (нима би могъл да отиде във фотоателие? Изключено!). Аз, осветена от светкавица на няколко парчета гланцова хартия. Не ми хареса светкавицата. От нея ме боляха очите.
Днес не се случи нищо, освен че постигнахме нещо като споразумение, за да ме остави да се раздвижвам. Без дневна светлина все още. Но мога да излизам във външното помещение. Чувствах се вкиснато, така че се държах вкиснато. След обяд го накарах да се махне, след вечеря също го накарах да се махне. Подчини се и двата пъти. Прави всичко, което му кажа. Купи ми грамофон и плочи, и всичко от огромния списък, който му дадох. Иска да ми купува разни неща. Бих могла да пожелая всичко. Освен свободата си.