За щастие, бях премислила преди това. Ако се опитам да избягам и не успея, той никога няма да му пусне навън отново. Така че не трябва да хуквам при първата възможност. И съзнавах, тогава, че по-скоро би ме убил, отколкото да ме пусне да се измъкна безнаказано. Ако побягна. (И без това не бих могла да го направя — стискаше ръката ми като с менгеме.)
Но беше ужасно. Да знаеш, че толкова наблизо има други хора. И не подозират.
Попита ме дали искам да обиколим още веднъж. Поклатих глава, не. Бях толкова уплашена.
Когато слязохме долу, му казах веднага, че искам да се изясним по сексуалните въпроси.
Казах му, че ако изведнъж му се доще да ме изнасили, аз няма да се съпротивлявам, ще го оставя да върши каквото си поиска, но че никога повече няма да му проговоря. Казах му, че съм сигурна, че и сам той ще се срамува от себе си. Нещастно човече, изглеждаше достатъчно засрамен и без това. Било само „моментна слабост“. Накарах го да си стиснем ръцете, но бас хващам, че когато е излязъл от избата, е въздъхнал с облекчение.
Никой не би повярвал, че е възможна такава ситуация. Той ме държи напълно като затворник. Но във всякакво друго отношение, аз съм като любовница. Разбирам, че ме насърчава — това е начин да ме държи по-малко недоволна, отколкото би трябвало да бъда.
Същото се случи миналата пролет, когато се умилквах около Доналд. Започнах да чувствам, че е мой, че знам всичко за него. И ми стана много неприятно, когато замина за Италия ей така, без да ми каже. Не че го обичах сериозно, а защото имах смътното чувство, че е мой, но той не поиска от мен разрешение.
Изолацията, в която ме държи. Без вестници. Без радио. Без телевизия. Ужасно ми липсват новините. Никога досега не са ми липсвали. Но имам чувството, че светът е спрял да съществува.
Всеки ден му казвам да ми донесе вестник, но това е едно от нещата, за които се инати. Няма причина. Смешно. Знам, че няма смисъл да го моля. Все едно да го помоля да ме закара до най-близката гара.
Но ще продължавам да настоявам, каквото и да става.
Кълне се, че е изпратил чека на организацията, но не знам. Ще поискам да видя разписката.
Случка. Днес за обяд поисках сос „Устър“. Той никога не забравя нищо, което съм поискала, но този път не беше взел соса. Така че става, излиза, качва се по стъпалата, отключва катинара, който задържа вратата отворена, залоства отвън, взема соса, донася го във външната изба, заключва външната врата, после пак слага катинара, влиза при мен. И изглежда изненадан, че се смея.
Никога не допуска и най-малката небрежност в ритуала със заключването и отключването. Дори и да изляза във външното помещение незавързана, какво бих могла да направя? Не мога да го заключа вътре, не мога и да изляза навън. Единственият ми шанс е, когато влиза с подноса. Понякога не слага катинара на вътрешната врата веднага. Ако се втурна покрай него тогава, бих могла да пусна резетата й и да остане вътре. Но той никога няма да влезе, ако не съм достатъчно далеч от вратата. Обикновено отивам и поемам подноса.
Онзи ден не го направих. Просто се облегнах на стената до вратата. Каза ми, моля те, отдалечи се. Само го изгледах. Подаде напред подноса. Не му обърнах внимание. Стоеше и се чудеше какво да прави. След това се наведе много внимателно, без да ме изпуска от поглед, и остави подноса на прага. След това се върна назад.
Бях гладна. Той победи.
Лошо. Не мога да спя.
Беше странен ден. Дори за тук.
Тази сутрин направи още много снимки. Наистина му харесва. Иска да се усмихвам пред обектива, на два пъти направих ужасни физиономии. Не му допадна. След това вдигнах косата си нагоре с една ръка, направих се на фотомодел.
Трябва да станеш фотомодел, каза той. Съвсем сериозно. Въобще не разбра, че се шегувам.
Знам защо му харесва да снима. Мисли си, че така ще го взема за артистичен. Но разбира се, не знае как. Искам да кажа, че само поставя обектива на фокус и толкова. Липсва му въображение.
Чудат е. Неестествен. Но между нас се установиха някакви отношения. Аз му се подигравам, нападам го непрекъснато, но той усеща, когато се „размекна“. Когато може да ми отвърне, без да ме ядоса. Така че, започваме да се дразним един друг, почти като приятели. Отчасти това е, защото съм толкова самотна, отчасти го правя нарочно (искам да го накарам да се отпусне, за негово собствено добро и защото така някой ден може да допусне грешка), така че отчасти то е слабост, отчасти хитрост и отчасти благотворителност от моя страна. Но има и една тайнствена четвърта част, която не мога да определя. Не може да е приятелско чувство. Ненавиждам го.