Може би е това, че знам. Просто знам много за него. И ако познаваш някого добре, автоматично започваш да го чувстваш по-близък. Дори и да ти се иска да е на друга планета.
Първите дни. Когато беше в стаята не можех да правя нищо. Преструвах се, че чета, но не можех да се съсредоточа. Сега понякога дори забравям, че е тук. Седи до вратата, а аз чета книга на стола си. Приличаме на двама души, женени от години. Не че съм забравила какви са другите хора. Но те сякаш са загубили реалността си за мен. Единственият реален човек в моя свят е Калибан.
Не може да се разбере. Просто, такова е положението.
20-ти октомври
Единадесет часа сутринта.
Току-що се опитах да избягам.
Изчаках го да махне резетата на вратата, тя се отваря навън, за да я блъсна с всичка сила. Покрита е с метал само откъм мен, иначе е дървена и много тежка. Мислех си, че ще мога да го ударя и да го зашеметя, ако я блъсна в точния момент.
Така че, когато започна да се отваря, тласнах с цялата сила, която можах да събера. Той падна, а аз хукнах навън, но разбира се, всичко зависеше от това, дали съм го зашеметила. Въобще не бях. Сигурно е поел удара с рамо, после не го движеше много свободно.
Както и да е, улови пуловера ми. За миг почувствах другата част от него, понякога я долавям — насилието, абсолютната решимост да не ме пусне да си вървя. Е, добре, промърморих само, оправих се и се върнах вътре.
Той каза, можеше да ме нараниш, тази врата е много тежка.
Аз му възразих, всяка секунда, която ме държиш тук, ме нараняваш.
Мислех, продължи той, че пацифистите отричат нараняването на хора като средство.
Само вдигнах рамене и запалих цигара. Треперех.
Направи всичко както всяка друга сутрин, без да говори. Веднъж потри рамото си по доста очебиещ начин. И толкова.
Сега смятам да прегледам както трябва за хлабави камъни. Прокопаване на проход. Наистина, бях гледала и преди, но не много внимателно, буквално камък по камък, от най-горе, до най-долу, на всяка стена.
Вечер е. Току-що си отиде. Донесе ми храна. Но не говореше. Неодобряващ. Когато си тръгна с приборите от вечерята, се изсмях силно. Държи се така, сякаш аз трябва да се срамувам.
Вече няма да мога да му приложа номера с вратата. Няма никакви хлабави камъни. Всички са здраво стегнати в мазилката. Предполагам, че и за това е мислил, както и за всичко друго.
По-голямата част от деня днес размишлявах. За себе си. Какво ще ми се случи? Никога не съм чувствала тайнствеността на бъдещето така силно, както сега. Какво ще стане? Какво ще стане?
Не само, докато съм в това положение. Когато се махна от тук. Какво ще правя? Искам да се омъжа, искам да имам деца, искам да докажа на себе си, че бракът не е задължително да е като този на М. и Т. Знам точно за какъв човек искам да се омъжа, някой, с ум като на Д. П., но много по-близко до мен на години и да ми харесва на външен вид. И без единствената му ужасна слабост. Но искам да използвам собствените си схващания за живота. Не искам да хабя уменията си напразно, заради самите тях. Искам да създавам красота. И бракът, и да съм майка ме ужасяват точно с това — всмукването в домашните неща и бебешкия свят, в детския свят, и света на готвенето, и света на пазаруването. Имам чувството, че мързеливата крава в мен ще одобри всичко това, ще забравя какво някога съм искала и просто ще се превърна в Голямата Женска Краставица. Или може би ще се наложи да върша някоя жалка работа като да правя илюстрации, например, или дори нещо комерсиално, за да поддържам домакинството. Или ще се превърна във воняща на джин нещастна кучка като М. (не, не бих могла да бъда като нея). Или най-лошото — да стана като Карълайн — да тичам сърцераздирателно след модерното изкуство и модерните идеи и никога да не мога да ги стигна. Защото тя има съвсем различно сърце и никога няма да разбере това.
Тук долу мисля и мисля. Разбирам неща, за които преди не съм и предполагала.
Две неща. М. Никога досега не съм мислила за М. обективно, сякаш е друг човек. Тя винаги е била моята майка — която съм мразела и от която съм се срамувала. И все пак, от всички несретници, които съм виждала, или за които съм чувала, тя е най-големия. Никога не съм й съчувствала достатъчно. През цялата тази последна година (откакто отидох в Лондон) не съм й обърнала и половината от вниманието, което тук отдадох на гадното същество от горния етаж само през тази седмица. Сега чувствам, че бих могла да я удавя в любовта си. Защото от години не съм я съжалявала толкова. Винаги съм се оправдавала пред себе си — казвала съм си, аз съм мила и толерантна към всички освен нея, тя е единственият човек, към когото не мога да се отнасям така, а нали от общото правило трябва да има и изключения. Така че, няма значение. Естествено, това не е правилно. Тя е последният човек, който трябва да бъде изключение от общото правило.