Мини и аз толкова често сме презирали Т. за това, че я търпи. А трябва да паднем на колене пред него.
Другото нещо, което си мисля, е Д. П.
Когато за първи път го срещнах, казах на всички колко е чудесен. После започна реакцията, помислих си, че се превръщам в глупавата ученичка, която търси своя герой и започнаха да стават другите неща. Беше твърде емоционално.
Защото той ме промени повече от всичко и от всички. Повече от Лондон, повече и от „Слейд“.
Не само защото е видял толкова повече от мен в живота. Че има толкова повече опит в изкуството. И че е известен. Но защото винаги казва това, което мисли и винаги ме подтиква и мен самата да мисля. Това е голямото нещо. Кара ме да си задавам въпроси. Колко много пъти не съм се съгласявала с него. И изведнъж, седмица по-късно, се улавям, че споря с неговите аргументи и защитавам неговата теза. Съдя с неговите мерки.
Той отряза цялата ми (е, поне част от нея) глупост, тъпите ми, напудрени, дантелени идеи за живота и изкуството, и за модерното изкуство. Екзалтираността ми. Вече никога не бях същата, след като ми каза колко мрази екзалтираните жени. Дори думата научих от него.
Списък на нещата, в които ме е променил. Или окончателно, или процесът със сигурност е налице.
1. Ако си истински човек на изкуството, трябва да му отдадеш цялото си същество. Всичко друго, освен това означава, че не си. Не си това, което Д. П. нарича „творец“.
2. Не правиш излияния. Не бива да имаш предварително подготвени номера или идеи, с които да заливаш хората, за да ги впечатлиш.
3. Политически трябва да си ляв, защото социалистите са единствените хора, на които им пука, заради всичките им грешки. Те чувстват, те искат да направят света по-добър.
4. Трябва да твориш, винаги. Трябва да действаш, ако вярваш в нещо. Да говориш за действията си, е все едно да се хвалиш с картините, които смяташ тепърва да нарисуваш. Най-ужасното лошо нещо.
5. Ако чувстваш дълбоко, не се срамуваш да го покажеш.
6. Приемаш факта, че си англичанин. Не твърдиш, че би предпочел да си французин или италианец, или нещо друго. (Пиърс винаги говори за баба си от Америка).
7. Но и не правиш компромиси с произхода си. Отрязваш всичко от старата си личност, което застава на пътя на твореца в теб. Ако си от предградията (сега разбирам, че М. и Т. са такива — това че се присмиват на хората оттам е само параван), трябва да изхвърлиш (да ампутираш) предградията. Ако си от работническата класа, ампутираш работническата класа у себе си. И същото правиш, ако си от която да било друга прослойка, защото те са нещо примитивно и глупаво.
(Не съм само аз. Спомням си времето, когато приятелят на Луиза — син на миньор от Уелс — се запозна с него, как спореха и как се зъбеха един на друг, и как всички бяхме срещу Д. П. за това, че презира толкова силно хората от работническата класа и начина им на живот. Наричаше ги животни, не човешки същества. И как Дейвид Еванс, пребледнял и заекващ, каза, не ми говори, че баща ми е гадно животно, което трябва да изритам от пътя си, и как Д. П. отвърна, никога през живота си не съм наранявал животно. Всякак може да се защити тезата, че можеш да нараняваш човешките същества, но човешките животни заслужават всякакво съчувствие. И как миналия месец Дейвид Еванс дойде при мен и призна, че онази вечер го е променила.)
8. Мразиш политическото сметкаджийство за националностите. Мразиш всичко в политиката, в изкуството и навсякъде, което не е истинско, необходимо и дълбоко. Нямаш време за глупави, тривиални неща. Живееш сериозно. Не гледаш глупави филми, дори и да ти се иска; не четеш евтини вестници, не слушаш боклуци по радиото и телевизията; не губиш време за празни разговори. Използваш живота си.
Сигурно винаги съм искала да вярвам в тези неща; допускала съм ги смътно, преди да го срещна. Но той ме принуди да повярвам в тях. Мисълта за него ме кара да се чувствам виновна, когато наруша правилата.