Ако ме е накарал да вярвам в тях, значи е създал голяма част от новата „мен“.
Ако имах баба-фея — моля те направи Д. П. с двадесет години по-млад. И моля те, направи го физически привлекателен за мен.
Как би се отвратил той от това!
Странно е (и се чувствам малко виновна), но днес цял ден се чувствам по-щастлива, от всеки друг път, откакто съм затворена тук. Едно усещане — всичко ще свърши добре. Отчасти, защото тази сутрин направих нещо — опитах се да избягам. И Калибан го прие. Искам да кажа, ако имаше намерение да се нахвърли върху мен, сигурно би го направил тогава, когато има причина да е ядосан. Както беше тази сутрин. Но не го направи. Има страхотен самоконтрол, в някои отношения.
Знам, че също така съм щастлива, защото през по-голямата част от деня не бях тук. Мислих преди всичко за Д. П. Бях в неговия свят, не в този тук. Спомних си толкова много неща. Искаше ми се да запиша всичко. Наблъсках се със спомени. Този свят тук, прави онзи да изглежда толкова реален, толкова жив, толкова красив. Дори болезнените му кътчета.
И отчасти, също, това беше нещо като отдаване на порочната ми суетност. На спомените за нещата, които Д. П. ми е казвал, а също и други хора. На увереността, че не съм обикновен човек. На увереността, че съм интелигентна, че започвам да разбирам живота много по-добре от повечето хора на моята възраст. Дори на увереността, че не бива да ставам толкова глупава, че да се отдавам на суетата заради всичко това, а трябва да съм благодарна, да съм ужасно щастлива (особено след сегашното премеждие), че съм жива, че съм това, което съм — Миранда и уникална.
Никога няма да позволя, на който и да било да види тези неща. Дори всичко това да е вярно, няма как да не звучи суетно.
Точно както никога не позволявам на други момичета да видят, че знам, колко съм хубава — никой не знае как съм се борила със себе си, за да не се възползвам от това непочтено преимущество. Блуждаещите мъжки очи, дори и най-приятните, съм загърбвала.
Мини. Един ден, когато правех излияния за хубавата й рокля, преди да отиде на танци. Млъкни, каза тя. Ти си толкова хубава, не се и опитвай даже.
Д. П. казва, лицето ти е всякакво.
Порочно.
21-ви октомври
Карам го да готви по-добре. Абсолютна забрана над замразените храни. Трябва да ми носи плодове, пресни зеленчуци. Ям пържоли. Сьомга. Вчера му наредих да ми донесе черен хайвер. Ядосвам се, че не мога да измисля достатъчно деликатеси, които никога досега не съм яла, а съм искала.
Свиня.
Черният хайвер е прекрасен.
Изкъпах се още веднъж. Не посмя да откаже — мисли си, предполагам, че „дамите“ се строполяват мъртви на земята, ако не се изкъпят когато пожелаят.
Пуснах бележка в тоалетната. Малко пластмасово шишенце, увито с около метър червена панделка. Надявам се тя да се развие и някой да го забележи. Някъде. Някога. Би трябвало да намерят къщата съвсем лесно. Той постъпи глупаво, като ми каза за годината над вратата. Трябваше да завърша бележката с: ТОВА НЕ Е ШЕГА. Ужасно трудно е, да го напишеш така, че да не звучи като глупашка шега. И добавих, че всеки, който се обади на Т. ще получи двадесет и пет лири. Ще пускам по една бутилка в морето (м-м-м), всеки път, когато се къпя.
Махнал е всички медни орнаменти по стълбите и площадката. И ужасните пурпурно-оранжево-синьозелени картини на рибарски селища. Горката къща въздиша от облекчение.
Харесва ми горе. По-близо е до свободата. Всичко е залостено. Всички прозорци на предната фасада имат вътрешни кепенци. Другите са заключени с катинари, (Тази вечер минаха две коли, но шосето вероятно не е много оживено.)
Също така, започнах да го образовам. Тази вечер в салона (бях със завързани ръце, разбира се), разгледахме албум с репродукции. Няма собствен ум. Струва ми се, че не слуша и през половината от времето. Мисли за това, че седи близо до мен и е напрегнат. Притеснява се да не би да ме докосне. Не знам дали е сексуално или го е страх да не направя някой трик. Когато все пак се замисли за картините, приема всичко, което му кажа. Ако му кажа: „Давид на Микеланджело е тиган“, ще каже: „Разбирам“.
Такива хора! Трябва да съм седяла до тях в метрото, да съм се разминавала с тях на улицата, разбира се, чувала съм какво си говорят и знаех, че съществуват. Но някак си, не исках да повярвам. Изглеждаше ми невъзможно.
Диалог. Той седеше неподвижно и лицето му изразяваше нещо като: „колко чудесно е изкуството!“ (Заради мен, разбира се, не защото мисли така.)