М. Знаеш ли кое е странното в тази къща? В нея няма никакви книги. Освен тези, които си купил заради мен.
К. Горе има няколко.
М. За пеперуди.
К. Има и други.
М. Няколко гадни криминалета. Никога ли не четеш истински книги — каквито трябва? (Тишина.) Книги за важни неща, написани от хора, които наистина чувстват живота. Не просто боклуци, с които да убиеш времето във влака. Книги.
К. Повече ми харесват леките романи. (Напомня ми боксьор. Ще ти се да падне в нокаут.)
М. Можеш и бездруго да прочетеш „Спасителят в ръжта“. Почти съм я свършила. Знаеш ли, че съм я чела два пъти, а съм с пет години по-млада от теб?
К. Ще я прочета.
М. Това не е наказание.
К. Погледнах я преди да ти я донеса.
М. И не ти хареса.
К. Ще я опитам.
М. Гади ми се от тебе.
После тишина. Чувствах се нереално — сякаш беше пиеса и аз съм забравила кой точно съм в нея.
По-рано днес го попитах защо събира пеперуди.
К. Срещам се с по-приятни хора.
М. Не може да ги събираш само заради това.
К. Имах един учител. Когато бях малък. Той ми показа как. Не знаеше много. Още ги поставяше по стария начин. (Това има нещо общо с ъгъла на крилата. При „модерния“ начин, те се слагат под прав ъгъл.) И чичо ми. Той се интересуваше от природата. Винаги ми е помагал.
М. Изглежда е бил приятен човек.
К. Хората, които се интересуват от природата винаги са приятни. Да вземем например секция „Бръмбари“, както я наричаме. Това е Ентомологичната секция на Природонаучното общество в нашия град. Приемат те такъв, какъвто си. Не те гледат надменно. Нищо такова.
М. Не всички са приятни. (Но той не разбра.)
К. Имаш предвид снобите. Само че повечето са каквито аз казвам. По-приятен тип хора, отколкото ти… отколкото аз срещам… съм срещал по обикновения начин.
М. Приятелите ти не ти ли се смееха? Не го ли смятаха за лигава работа?
К. Нямах никакви приятели. Това бяха просто хора, с които работех. (След малко каза, че са имали своите глупави шеги.)
М. Какви например?
К. Просто глупави шеги.
Не продължих. Понякога изпитвам непреодолимо желание да достигна до дъното му, да изровя от там нещата, за които не иска да говори. Но това е лошо. Звучи сякаш се интересувам от него и неговия подмокрен, мизерен, не на себе си живот.
Когато използваш думите. Празнините. Начинът, по който Калибан седи приведено-вдървен — защо? Притеснение? За да може да скочи след мен, ако хукна? Мога да го нарисувам. Мога да нарисувам лицето и изражението му, но думите са толкова употребявани. Употребявани са за да опишат много, съвсем различни неща и хора. Пиша „Той се усмихна“. Какво означава това? Нищо повече от плакат за детска градина, на който има ряпа с усмивка като луна. Но ако нарисувам усмивката му…
Думите са толкова недодялани, толкова ужасно примитивни в сравнение с графиката, живописта, скулптурата. „Аз седях на леглото, а той седеше до вратата и разговаряхме, и аз се опитвах да го убедя да използва парите си, за да се образова, а той каза, че не се чувства убеден.“ Какъв гаден бъркоч.
Като да се мъчиш да рисуваш със счупен молив.
Всичкото това са мои мисли.
Имам нужда да видя Д. П. Ще ми каже заглавията поне на десет книги, в които всичко е казано много по-добре.
Как мразя невежеството! Невежеството на Калибан, моето невежество, невежеството на света! О, как бих могла да уча, да уча, да уча. Ще се разплача, толкова много искам да уча.
Завързана, със запушена уста.
Ще сложа това писание под дюшека, където то живее. После ще се моля на Бог за познание.
22-ри октомври
Днес стават две седмици. Отбелязала съм дните отстрани на скрина. Като Робинзон Крузо.
Чувствам се потисната. Недоспала. Трябва, трябва, трябва да избягам.
Ставам все по-бледа. Чувствам се болна, слаба, непрекъснато.
Тази ужасна тишина.
Той е толкова без никаква милост. Толкова неразбираем. Какво иска? Какво е писано да стане?
Не може да не вижда, че се разболявам. Казах му тази вечер, че ми трябва малко дневна светлина. Накарах го да ме погледне и да види колко съм пребледняла.
Утре, утре. Той никога не казва „не“ направо.