А ти? — и ми се усмихна с една от сухите си малки усмивки. Помислих си, не му харесва да си играя на „ние“ срещу „нея“.
Минахме покрай един филмов афиш и той каза, това е хубав филм. Гледала ли си го? Гледай го.
Когато излязохме на перона, той подметна, мини да ме видиш някой ден, но остави скапаната си леля вкъщи. И се усмихна. Малка, заразителна, дяволита усмивка. Не като за възрастта му. Въобще не. След това се отдалечи. Така сам. Така безразличен.
И отидох да го видя. Една неделна сутрин. Изненада се. Трябваше да стоя двадесет минути без да говоря. С него и с чудатата му индийска музика. Той се върна веднага на канапето и се излегна със затворени очи, сякаш не е трябвало да идвам и аз почувствах, че наистина не е трябвало (особено без да кажа на Карълайн) и също така подозирах, че в действителност неговото беше малко прекалено, поза. Не можех да се отпусна. Накрая ме попита за мен, рязко, сякаш силно се отегчаваше. И аз глупашки се опитах да го впечатля. Да направя това, което не трябваше. Да се покажа. Продължавах да си мисля, че всъщност не е искал да отивам при него.
Изведнъж ме прекъсна, разведе ме из стаята и ме накара да видя разни неща.
Ателието му. Най-красивото. В него винаги се чувствам щастлива. Всичко е в хармония. Всичко изразява само него (не е умишлено — той мрази „вътрешния дизайн“, дрънкулките и списанието „Вог“). Той е във всичко. Тоанет, с глупавите й женски идеи за строг добър вкус, взети от „Дом и градина“, казва че е „претрупано“. Бих могла да й отхапя главата. Чувството, че някой живее през целия си живот вътре, работи вътре, мисли вътре — това е то.
И тогава омекнахме. Престанах да се мъча да изглеждам умна.
Показа ми как постига ефекта си на „мараня“. Грундове, гваш. Всичките малки, саморъчно направени инструменти.
Дойдоха някакви негови приятели — Барбър и Франсис Крюкшанк. Това е Миранда Грей, не мога да понасям леля й, изрече той на един дъх и те се разсмяха, бяха стари приятели. Исках да си отида. Но те щяха да ходят на разходка, бяха дошли, за да го накарат да тръгне с тях и предложиха да отида и аз. Барбър Крюкшанк го поиска; за мен имаше специален прелъстителен поглед.
Ами ако ни види леля, попита Д. П. Барбър има най-мръсната репутация в цял Корнуол.
Тя ми е леля, възразих аз, не дуня.
Така че, всички отидохме в кръчмата „Долината на здравето“ и след това в „Кенуд“. Франсис ми разказа за живота им в Корнуол и за първи път почувствах, че съм сред хора от по-стара генерация, които разбирам, истински хора. И в същото време нямаше как да не забележа, че Барбър беше малко нещо фалшив. Всичките тези смешни злобни историйки. Докато Д. П. беше този, който ни въвеждаше в сериозните неща. Не искам да кажа, че не беше весел. Просто има тази странна способност да се хвърля право в това, което има значение. Веднъж, когато беше отишъл, за да вземе напитки, Барбър ме попита откога го познавам. След това каза, как ми се иска да бях срещнал някой като Д. П. когато бях студент. А тихата, дребничка Франсис добави, за нас той е най-чудесният човек. Един от малкото. Тя не обясни кои „малко“, но знаех какво има предвид.
В „Кенуд“ Д. П. поиска да се разделим. Заведе ме право пред онзи „Рембранд“ и заговори за него, без да понижава глас, а аз проявих невзрачието да се притесня, защото някакви други хора ни гледаха. Помислих си, че сигурно приличаме на баща и дъщеря. Разказа ми цялата история на картината, какво вероятно е чувствал Рембранд по онова време, какво се е опитвал да каже, как го е казал. Като че ли аз не знаех нищо за изкуството. Като че ли се мъчеше да ме отърве от цял облак грешни представи, с които вероятно е пълна главата ми.
Излязохме, за да изчакаме другите. Той каза, тази картина ме вълнува много. И ме погледна, сякаш си мислеше, че мога да се засмея. Един от тези изблици на притеснение, които от време на време го спохождат.
Казах, сега и мен ме вълнува.
Но той се ухили. Не е възможно. Години още трябва да минат.
Откъде знаеш?
Предполагам, започна той, че има хора, които изпитват чисто вълнение от изкуството. Но никога не съм срещал художник, който се вълнува. Аз също не. Когато видя тази картина, само си мисля, че тя е направена с върховното майсторство, което цял живот съм се мъчил да постигна. И няма да постигна. Никога. Ти си млада. Можеш да разбереш. Но още не можеш да го почувстваш.
Възразих, мисля, че мога.
Това е лошо, каза той. Тогава би трябвало да си сляпа за бъдещето. На твоята възраст… И още нещо. Не се опитвай да бъдеш на нашата възраст. Ще те презирам, ако го правиш.