Мрази ме, иска да ме опозори, да ме пречупи, да ме унищожи. Иска сама да се намразя толкова, че да се самоунищожа.
Крайната гадост. Не ми носи вечеря. Отгоре на всичко, няма и да се храня. Може би смята да ме остави да умра от глад. Способен е на това.
Преживях шока. Няма да ме бие. Аз няма да се предам. Той няма да ме пречупи.
Имам температура, чувствам се болна.
Всичко е срещу мен, но няма да се предам.
Живея на леглото с картината на Д. П. до мен. Държа рамката с една ръка. Като разпятие.
Ще оцелея. Ще избягам. Няма да се предам.
Няма да се предам.
Мразя Бог. Мразя това, което е сътворило този свят, което е сътворило човешкия род, което е направило възможно да съществуват хора като Калибан и ситуации като сегашната.
Ако има Бог, той е голям противен паяк в тъмнината.
Той не може да е добър.
Тази болка, ужасното проникновение, което е в мен сега. Не беше необходимо. Всичко е болка и не ми носи нищо. Не ражда нищо.
Всичко е напразно. Всичко е похабено.
Колкото повече остарява света, толкова по-очевидно става. Бомбата, изтезанията в Алжир, умиращите от глад бебета в Конго. Става по-голямо и по-тъмно.
Още и още страдания за все повече и повече. Повече и повече, но напразно.
Сякаш бушоните на лампите са изгорели. Тук съм в черната истина.
Бог е импотентен. Той не може да ни обича. Мрази ни, защото не може да ни обича.
Цялата гадост, и себичност, и лъжи.
Хората няма да го признаят, твърде заети с грабене, за да забележат, че бушоните на лампите са изгорели. Не могат да видят тъмнината и лицето на паяк отвъд, цялата тази паяжина. Че ако изстържеш повърхността на щастието и добротата, винаги ще стигнеш до нея.
Черното и черното и черното.
Не само никога не съм се чувствала така преди, но дори не съм си и мислила, че е възможно. Повече от омраза, повече от отчаяние. Не можеш да мразиш онова, което не можеш да докоснеш, дори не мога да почувствам това, което повечето хора смятат за отчаяние. То е отвъд отчаянието. Сякаш вече не мога да чувствам. Виждам, но не мога да чувствам.
О, Боже, ако имаше Бог.
Мразя, отвъд омразата.
Току-що слезе долу. Бях заспала върху леглото. Треска.
Въздухът е толкова задушен. Сигурно е грип.
Чувствах се толкова отвратително, не казах нищо. Нямам сили да изкажа омразата си. Леглото е мокро. Гърдите ме болят.
Дума не му казах. Всичко е отишло отвъд думите. Ще ми се да бях Гоя. Щях да нарисувам абсолютната омраза към него. Държа я в себе си.
Толкова съм уплашена. Не знам какво ще стане, ако съм сериозно болна. Не знам защо ме болят гърдите. Сякаш съм кашляла с дни.
Но ще трябва да повика лекар. Би могъл той да ме убие, но не може просто да ме остави да умра сама.
О, Боже, това е ужасно.
(Вечер.) Донесе термометър. По обяд беше 37 и 7, сега е 38 и 3. Чувствам се ужасно.
Цял ден бях на легло.
Не е човешко.
О, Боже, толкова самотна съм, толкова безкрайно сама.
Не мога да пиша.
(Сутрин.) Наистина лоша бронхиална настинка. Треперя.
Не спах както трябва. Ужасни сънища. Неземен, много жив сън. В единия беше Д. П. Накара ме да се разплача. Чувствам се толкова уплашена.
Не мога да се храня. Когато дишам ме болят дробовете и си мисля, че имам пневмония. Но не може да бъде.
Няма да умра, няма да умра. Не и заради Калибан.
Сън. Необикновен.
Разхождам се в една горичка. Поглеждам нагоре през дърветата. В синьото небе виждам самолет. Знам, че ще се разбие. По-късно виждам къде се е разбил. Страхувам се да продължа. Към мен върви едно момиче. Мини? Не мога да видя. Тя е с особени гръцки дрехи — на дипли. Бели. В слънчевата светлина, през неподвижните дървета. Сякаш ме познава, но аз не я познавам (не е Мини). Не приближава. Искам да съм близо. С нея. Събуждам се.
Ако умра, никой няма да разбере.
Кара ме да треперя. Не мога да пиша.
(Нощ.) Няма жалост. Няма Бог.
Крещях му и той полудя. Бях твърде слаба, за да го спра. Завърза ме, запуши ми устата и направи гнусните си снимки.
Не ми пука за болката. Унижението.