Отговорът му предизвика у Рут такива емоции, от които дъхът й все още излизаше на остри и дрезгави хрипове.
— Не смей да ме заплашваш — изкрещя тя и с ужас видя как Сиймъс избухва в сълзи. Хлипайки, той й разказа как беше сложил чека заедно с писмото и как детето, което живееше над Етел, бе говорило за издръжката, която носеше. — Цялата кооперация ме смята за шут.
Рут цяла нощ лежа будна в една от спалните на момичетата. Бе обзета от такова презрение към Сиймъс, че не можеше да понесе дори мисълта да е близо до него. С приближаването на сутринта тя осъзна, че презрението беше насочено и към самата нея. „Онази жена ме е превърнала в зла вещица, помисли си тя. На това трябва да се сложи край.“ Сега устните й бяха стегнати в сурова, права линия и вместо направо да свие по Бродуей към станцията на метрото, тя тръгна към Уест енд авеню. Духаше остър сутрешен вятър, но ниските й обувки й позволяваха да се движи бързо.
Щеше да се изправи срещу Етел. Би трябвало да го направи още преди години. Беше прочела достатъчно от статиите на Етел, за да знае, че тя се представя за феминистка. Но сега, след като беше подписала такъв голям договор за книга, наистина беше уязвима. С удоволствие щяха да отпечатат на шеста страница в „Поуст“, че измъква по хиляда долара месечно от мъж с три дъщери в колеж. Рут си позволи да се усмихне мрачно. Ако Етел не се откажеше от правото си на издръжка, Рут щеше да се впие в гърлото й. Първо чрез „Поуст“. После в съда.
Беше отишла в отдел „Кадри“ в компанията, за да поиска спешен заем за покриването на вноската за обучение. Завеждащата отдела беше шокирана, като разбра за издръжката.
— Имам приятелка, която е добра специалистка по семейно право — каза тя. — Може да си позволи да поеме безплатно случая и с удоволствие ще се заеме с такова дело. Доколкото ми е известно, не можеш да развалиш споразумение за доживотна издръжка, но може би е време този закон да се промени. Ако успееш да предизвикаш общественото недоволство, много неща могат да се случат.
Рут се беше поколебала.
— Не искам да притеснявам момичетата. Това ще означава да признаем, че барът едва успява да се пребори с фалита. Нека го обмисля.
Докато пресичаше Седемдесет и трета улица, Рут си помисли: „Или тя ще се откаже от издръжката, или ще отида да се видя с адвокатката“. Млада жена с дете в количка връхлетя върху нея. Рут отстъпи встрани, за да я избегне, и се сблъска с един мъж с шапка, която почти покриваше тясното му лице, и мръсно палто, вмирисано на вкиснало вино. Тя сбърчи нос с отвращение, стисна чантичката си и забърза към отсрещния тротоар. „Улиците са толкова многолюдни, помисли си тя. Тичащи с учебниците си деца, старчоци, които превръщат ежедневното отиване до будката за вестници в разходка, отиващи на работа хора, опитващи се да спрат такси.“
Рут никога не забрави къщата в Уестчестър, която искаха да купят преди двадесет години. Тогава струваше тридесет и пет хиляди долара, а сега сигурно десеторно повече. Когато в банката видяха, че трябва да се изплаща издръжка, не одобриха ипотеката.
Сви на изток по Осемдесет и втора улица — квартала на Етел. Рут изправи рамене, нагласи очилата си без рамки, подготвяйки се подсъзнателно, като борец, който след малко ще излезе на тепиха. Сиймъс й беше казал, че Етел живее в партерния апартамент и си има собствен вход. Името над звънеца „Е. Лемстън“ го потвърди.
Отвътре се чуваха слабите звуци на радио. Тя натисна силно звънеца с показалеца си. Но нито при първото, нито при второто позвъняване последва някаква реакция. Рут обаче нямаше намерение да се отказва. Третия път натисна звънеца и не го пусна.
Пронизителното звънене продължи цяла минута, преди да бъде възнаградена с изщракването на ключалката. Вратата се отвори рязко. Един млад мъж с разрешена коса и все още незакопчана риза я погледна гневно.
— Какво, по дяволите, искате? — попита той. После направи забележим опит да се успокои. — Съжалявам. Приятелка на леля Етел ли сте?
— Да, и се налага да се вида с нея — Рут тръгна напред, като принуди младия мъж или да препречи пътя й, или да я пусне. Той се отдръпна и тя се озова в дневната. Бързо се огледа. Сиймъс все говореше колко лоша домакиня е Етел, но този апартамент блестеше от чистота. Имаше прекалено много хартия, но тя беше подредена на спретнати купчини. Хубави старинни мебели. Сиймъс й беше казал за мебелите, които беше купил за Етел. „А аз живея с онези ужасни боклуци“, помисли си тя.
— Аз съм Дъглас Браун — Дъг изпита мрачно предчувствие. Имаше нещо в тази жена, нещо в начина, по който оглеждаше апартамента, което го изнервяше. — Племенник съм на Етел — рече той. — Среща ли имате?