Спряха пред една врата, която излизаше направо на пътеката. Производителят на резервни части влезе пръв, следван от Адам. Озоваха се в широка спалня, облицована с блестящо полирана ламперия. Срещу двойното легло имаше голямо огнище, в което чакаше сух пън.
— Добре е, че има гориво — каза Крайсъл. — Нощем тук става хладно. — Отиде към прозореца и добави: — Давам ви стая с изглед.
— И то какъв! — Застанал до домакина, Адам гледаше прозрачните и кристално чисти води на езерото, чиято ярка синева преминаваше в изумруденозелено край покритата с пясък брегова линия. Езерото Хигинс беше разположено в хълмиста местност, до която се стигаше след доста продължително изкачване. Около „колибката“ и околните брегове се извисяваха разкошни линии, ели, балсамови дървета, дъбове, сребърни борове, брези. Съдейки по великолепната панорама, Адам разбра, че на него е предоставена без съмнение най-хубавата стая. Интересно защо? Беше му любопитно да види и кои са останалите гости.
— Като се оправите, заповядайте в бара — каза Крайсъл. — Бюфетът също е на ваше разположение. Нямаме точно определен час за хранене — просто пийваме и хапваме, когато ни се прииска. Двайсет и четири часа в денонощието. — Той отново пусна кривата си усмивка и се насочи към вратата в дъното на спалнята. — Тук се влиза от две места. И двете се заключват. Така никой няма да знае кога влизате и кога излизате.
— Благодаря. Ако се наложи, ще се възползувам.
Крайсъл напусна стаята, а Адам разопакова вещите си и не след дълго го последва през вътрешната врата. Оказа се, че тя води към тясно балконче, което опасваше горната част на обширно помещение, обзаведено като ловджийски салон. Балкончето свършваше при стълба от гранитни блокове, до която, също от камък, беше изградено огромно огнище. Адам слезе по стъпалата. Общото помещение беше празно и той се насочи към долитащите отвън гласове.
Излезе на широка, обляна от слънцето тераса, надвесена високо над водите на езерото. Събрани на група, няколко души оживено разговаряха. Над всички се извисяваше един възбуден глас:
— Бога ми! Вие, хората от тоя бранш, все повече започвате да приличате на разглезени госпожички! Дяволски се засягате от всяка критична бележка и незабавно преминавате в отбрана! А по този начин поощрявате всички онези ексхибиционисти, които се мислят за някакви мъдреци, а не за това, което всъщност представляват — жалки любители на рекламата, които умират да видят името си във вестниците или мутрите си на телевизионния екран! Погледнете само на какво сте превърнали общите си годишни събрания! На цирк! Всеки глупак с една акция в джоба прави на пух и прах председателя на директорския съвет, а онзи мига насреща му и всичко преглъща! Ще бъде същото, ако изпратим във Вашингтон един-единствен избирател и му позволим да наговори в Сената всичко, което му дойде наум!
— Не, не е така! — обади се Адам. Макар че го каза тихо, гласът му достигна до всички участници в разговора. — Избирателят няма право да се изказва в Сената, докато нашият акционер, дори и когато притежава една-единствена акция, има законно право да се изкаже на годишното ни събрание. Това е принцип, който е залегнал дълбоко в същността на нашата система. И далеч не всички критици са смахнати. Ако започнем да ги считаме за такива, ако престанем да се вслушваме в думите им, твърде скоро ще се окажем там, където бяхме преди пет години!
— Хей! — провикна се Брет Делъсантоу. — Препоръчвам на всички да запомнят тези встъпителни слова и да обърнат внимание на новодошлия!
Брет се беше наконтил в някаква фантастична одежда в жълто и яркопурпурно, която наподобяваше римска тога и очевидно беше плод на собствената му фантазия. Странното беше, че въпреки своята необичайност дрехата явно беше много удобна. В панталон и поло, Адам изпита нещо като съжаление за прекалено консервативното си облекло.
Неколцина от хората на терасата го познаваха и се приближиха да се здрависат. Между тях беше и Пит О’Хейгън — човекът, който говореше преди малко. Той беше кореспондент на едно от големите американски списания в Детройт и основната му дейност се състоеше в поддържане на светски контакти с големите босове в бранша — един малко завоалиран, но доста ефикасен начин да си осигурява поръчки за реклами от големите автомобилни компании. Повечето утвърдени списания имаха такива кореспонденти в Детройт и нерядко тези хора бяха на „ти“ с президенти и други високопоставени личности от света на автомобилите. Рекламните агенции знаеха за тези приятелства, но рядко изразяваха някакво недоволство, макар че, когато се стигаше до съкращение на средствата за реклама, страдаха именно те, а не влиятелните списания. Именно поради този факт О’Хейгън съвсем не се показа обиден от резките думи на Адам, а само се усмихна.