— Роуина коя? — запита Адам и веднага долови колебанието й.
— Нима има някакво значение? — усмихна се тя, а той отново се наслади не сочните й влажни устни. — Освен това аз първа попитах нещо…
Адам се насили да си спомни какъв беше въпросът й… А, да… дали винаги казва това, което мисли.
— Невинаги — отговори той. — Според мен никой не го прави винаги. — А наум добави: Още повече в момент като този. После продължи: — Но когато казвам нещо, винаги правя опит да бъда честен… както спрямо другите, така и спрямо себе си.
— Зная. Слушах ви как говорите. Малцина постъпват така.
Очите на момичето се вдигнаха към неговите и останаха заковани там. Интересно, дали съзнаваше, че му е направила впечатление? Сигурно.
Под нейно ръководство готвачът напълни две чинии и двамата се насочиха към близките масички. Там вече се беше разположил съдията (младолик негър от Федералния съд на Мичиган) и един от колегите на Адам — инженер-конструктор на средна възраст, който се казваше Фрейзън. Няколко секунди по-късно към тях се присъедини и Брет Делъсантоу, придружен от красива и спокойна брюнетка, която, им представи с името Елзи.
— Решихме, че тук ще е най-интересно — каза Брет. — Много моля да не ни разочаровате!
— Какво имате предвид? — попита Роуина.
— Нали знаете какви сме ние, хората от автомобилния бизнес. Само две неща на този свят ни интересуват — работата и сексът.
— За второто е още рано — усмихна се съдията. — Нека се захванем с работата. — След което се обърна към Адам и добави: — Преди малко говорехте за годишните събрания във вашите компании. Хареса ми онова, което казахте — че хората трябва да се изслушват дори и ако притежават една-единствена акция.
Сякаш едва дочакал да налапа въдицата, инженер Фрейзън остави вилицата и ножа настрана.
— Аз пък съвсем не споделям мнението на Адам и мога да ви уверя, че много хора в бранша мислят като мен!
— Зная — отвърна съдията. — Забелязах реакцията ви преди малко. А ще ни кажете ли защо?
Фрейзън свъси вежди и за момент се замисли.
— Ще ви кажа. Онези устати притежатели на по една акция, както и разните му там комисии за защита на потребителските интереси и тъй нареченият Комитет за контрол на отговорностите на компаниите имат една-единствена цел — да създават смут, като изопачават фактите, лъжат и клеветят! Спомнете си годишното събрание на „Дженеръл Мотърс“, на което бандата на Нейдър нарече всички служители на компанията „наемни престъпници“ на корпоративните интереси, а после обяви, че всички ние „пренебрегваме законите и справедливостта“ и сме съучастници в „престъпленията на едрия капитал, пред които уличната престъпност прилича на невинна детска игра“! Е, как според вас трябва да реагираме на подобни обвинения? С благодарност ли? Нима трябва да приемаме сериозно дрънканиците на тези клоуни?
— Я виж ти! — възкликна Брет Делъсантоу. — Оказва се, че и нашите братя инженерите умеели да слушат! А ние си мислехме, че имат ухо единствено за работата на двигателя!
— Слушат и още как! — каза Адам. — Всички ние слушаме добре — и в „Дженеръл Мотърс“, и в останалите компании. Но много хора не разбират, че току-що цитираните думи — той махна по посока на Фрейзън — преследват точно определена цел: да предизвикат гнева на нашите хора и да им попречат да дадат разумен отпор на всички обвинения от подобен характер. Протестиращата тълпа не желае разумни предложения от страна на автомобилната промишленост, защото те биха подкопали собствените й позиции. И капанът действува отлично — в него са попаднали сума хора!
— Значи считате, че нападките срещу вас са една добре обмислена тактика? — отбеляза съдията.
— Разбира се. Това е езикът, на който се говори днес, а повечето от момчетата, които прибягват до него — млади и умни адвокати, — знаят много добре какво е въздействието му върху старците от директорските съвети. Кара косите им да настръхват, повишава кръвното им, предизвиква проявата на вродения им инат. Президентите и директорите в нашия бранш са свикнали да бъдат учтиви — по тяхно време дори ножът в гърба на конкуренцията се е забивал с любезни извинения. Но днес вече не е така. Днес се общува рязко и грубо, всяка изпусната дума се запомня. Затова, ако си наистина умен, трябва да умееш да се въздьржаш и да изслушваш хладнокръвно всичко, което ти се казва. А нашите най-високоиосгавени ръководители все още не са овладели това изкуство.
— Аз също не съм и нямам никакво намерение да го овладявам! — остро реагира Фрейзън. — Предпочитам да си остана привърженик на изисканите маниери.