— Ясно! — въздъхна Брет. — Слушаме един инженер, а както е известно, инженерите са привърженици на крайния консерватизъм!
— Но и Адам е инженер! — възрази Фрейзън. — При него обаче бедата е там, че прекарва голяма част от времето си в компанията на разни дизайнери!
Групата около масичката се разсмя.
Фрейзън се извърна към Адам и попита:
— Нима ще ни посъветвате да приемем всичко, което искат на годишните събрания разни войнствуващи елементи? Като например включване на техни представители в директорските съвети и още куп подобни глупости?
— А защо не? — спокойно oтвърна Адам. — Това би било проява на гъвкавост от наша страна и може би си струва да опитаме. Сложим ли един човек в съвета или в състава на някоя подкомисия, той неизбежно ще започне да гледа на нещата по малко по-друг начин. Едва ли тогава ще вдига толкова патърдия, а ние ще понаучим нещичко. Още повече, че вероятността това предложение да се превърне в действителност съвсем не е минимална… Ето защо е по-добре сами да поемем инициативата, вместо да чакаме да ни принудят.
— Е, господин съдия — намеси се Брет. — Каква ще бъде присъдата ви, след като изслушахте и двете страни?
— Моля за извинение — каза съдията и прикри с ръка една широка прозявка. — За миг ми се стори, че съм в заседание. — После поклати глава и с комична тържественост добави: — Много съжалявам, но присъди в почивни дни не издаваме!
— Правилно — одобри Роуина. — Това се отнася до всички тук. — После докосна ръката на Адам с гальовно движение на пръстите и меко попита: — Няма ли да отидем да поплуваме?
Отвързаха от пристана една от лодките на Ханк Крайсъл и Адам включи извънбордовия двигател. Спокойно и без да бързат, изминаха около пет километра в източна посока, след което Адам изключи мотора и двамата се плъзнаха в прозрачно синята вода на езерото. Далеч зад тях се очертаваше бреговата линия с надвисналите над водата разлистени дървета. В далечината се появиха една-две самотни лодки и бързо изчезнаха. Беше ранен следобед. Слънцето все още беше високо над хоризонта, а въздухът бе застинал в сънлива неподвижност. Преди да седне в лодката, Роуина беше облякла цял бански костюм на леопардови шарки, който още по-добре подчертаваше стройната й фигура и копринената мекота на кожата й. Адам беше само по бански гащета. Когато спряха, той запали две цигари и й подаде едната. Седнаха да ги изпушат върху възглавниците, които някой предвидливо беше оставил на дъното на лодката.
— Мм… хубаво — измърка Роуина, отметнала назад глава, разтворила Леко устни. Клепачите й бяха спуснати, за да предпазят очите й от блясъка на слънцето и водата.
Адам лениво изпусна кръгче дим.
— Ей на това му викат „да се спасиш от всичко“. — Кой знае защо, в гласа му се промъкна лека неувереност.
— Зная — с неочаквано сериозен тон отвърна тя. — Рядко се случва и никога не трае дълго.
Адам се извърна към нея. Инстинктивно усещаше, че тя ще приеме прегръдката му. Все пак не беше сигурен и се поколеба.
Сякаш прочела мислите му, Роуина тихо се разсмя. После, пусна цигарата във водата и каза:
— Дойдохме да поплуваме, забравихте ли?
После с едно-единствено движение се изправи и ловко се гмурна зад борда. За миг пред очите на Адам се мярна грациозното тъмно тяло с прилепени един към друг дълги крака, устремило се към водата като изящна стрела. Рязък плясък и тя изчезна под повърхността.
Лодката леко се разклати.
Адам отново се поколеба, сетне я последва. След знойните лъчи на слънцето водата му се стори ледена. Изскочи разтреперан от студ на повърхността, пое дъх и се огледа.
— Ехо, тук съм! — Лицето на Роуина продължаваше да бъде усмихнато, когато след ново гмуркане тя се озова редом с него. От косите й се стичаха бистри струйки вода. — Не е ли чудесно?
— Ще ви кажа, като се раздвижи кръвообращението ми!
— Вашата кръв има нужда от загряване, Адам! Аз отивам към брега. Ще дойдете ли?
— Може. Но какво ще правим с лодката на Ханк? Така ли ще я изоставим?
— Ами вземете я! — Със силни загребвания Роуина вече беше се насочила към брега. Спря за миг и извика през рамо: — Ако не ви е страх да останете насаме с мен, разбира се!
Теглейки лодката за въжето, Адам бавно я последва. Стигнаха до брега и той издърпа лодката на пясъка, усещайки с благодарност топлите лъчи на слънцето. После се насочи към Роуина, която се беше изтегнала на пясъка с подложени под главата ръце. В сянката на дърветата в края на пясъчната ивица се виждаше малка къщичка. На прозорците й имаше дървени капаци — явно беше необитаема.
— Що се отнася до това, което подхвърлихте преди малко, мога да ви кажа, че ме е страх единствено някой да не ни попречи — каза той и се отпусна на пясъка до нея. Изпитваше отдавна забравено чувство на лекота.